Владислав Реймонт - Селяни

— С три деца, четири морги земя, две мършави крави и вехт кожух от покойния.

— А Улиша Войтековата, оная там зад черквата?

— И… тя е за ергенин… с приплод, момчето й вече би могло да пасе добитъка, но на Мачей не му трябва, той си има пастир.

— Има още, има, много са момите, но избирам сгодни за Мачей.

— А знаеш ли коя е тъкмо за него?

— Коя?

— Ами Ягна Доминиковата.

— Истина, съвсем забравих за нея.

— Яка мома и едра — през плет не може мина, прътите се кършат под нея… а пък хубава, бяла в лицето и снажна като юница.

— Ягна — повтори Борина, който слушаше мълчаливо всичко това, — па за нея думат, че била примамка на ергените.

— Ех, та кой ли е видял! Бъбрици, дай им само да дрънкат и всичко е от завист — разпалено я защищаваше кметицата.

— Не го казвам от мене си, така хората разправят. Но време е да си вървя. — И той си оправи пояса, сложи въгленче в лулата и изпусна няколко кълба дим.

— В колко часа на съдилището? — попита спокойно.

— В девет е писано на призовката. Пред съмнало трябва да станеш, ако вървиш пеш.

— Не… с жребицата ще ида полекичка. Ха останете си сбогом, благодаря ви за хляба и за съседския съвет.

— Хай със здраве, па помисли, дето си приказвахме… Щом речеш, ще ида девосноб при майка й и преди Коледа ще му дръпнем една сватба…

Борина нищо не отговори, мигна само с очи и излезе.

— Когато стар взима млада, дявола се радва, че печели от това — каза просякът сериозно, като стържеше шумно с лъжицата по дъното на паницата.

Борина вървеше полека и прекарваше сериозно през ума си онова, което го съветваха. Не се издаде у кметови, че тая мисъл му много допадна, ами как, стопанин човек, не е някой хлапак, комуто устата още на мляко мирише и като му заприказват за сватба, да почне да квичи и да подскача от радост.

Нощта бе вече обхванала земята, звездите като сребърна роса светеха от тъмните и глухи висини, селото бе тихо, само кучета някъде полавнуваха, а тук-там през дърветата мъждукаха слаби светлинки… понякога влажен полъх идеше откъм лъките, та дърветата леко се залюляваха и тихичко зашумяваха с листа.

Борина не се върна по същия път, а тръгна надолу, мина по моста, под който водата с шум се втичаше в реката и падаше глухо във воденицата, па сви по другата страна на вира. Спокойна бе водата и лъщеше възчерна, крайбрежните дървета хвърляха черни сенки на земята и като рамка обхващаха бреговете, а към средата на вира, където бе най-ясно, звездите се отразяваха като в сребърно огледало.

Мачей сам не знаеше защо избра по-дългия път, дали за да мине покрай Ягнини, или за да събере мислите си и да пообсъди.

„То се знае, няма да бъде лошо! То се знае! А дето там говорят за нея, истина си е. — И той плюна. — Яка жена!“ — Тръпки го побиха, защото влажна хладина идеше откъм вира, а у кмета беше много топло.

„А без жена… трябва да се разоря или да припиша имота на децата — мислеше си, — па едра е пущината и като изписана. Най-добрата крава се разсипа, а кой знае утре какво ще стане?… Може и да трябва да се подири жена? Що дрехи останаха след смъртта на сиротата… като харизани ще дойдат. То старата Доминиковица каквато е кучка… е какво, имат си и къща, и земя, ще си остане у тях си. Трима са, а имат петнайсет морги, значи, на Ягна ще се паднат пет и откуп за къщата и покъщнината! Пет морги, тъкмо тия, дето са зад моето картофище, чини ми се, че лятоска ги засеяха с ръж… Пет морги и моите… без малко нещо трийсет и пет! Много земя!…“

Той потри ръце и попристегна пояса си. — „Само воденичаря има повече… хайдук, с грабеж и с лихви толкова нещо е събрал… А догодина бих наизкарал тор, бих я изорал и на цялата нива пшеница бих насеял; трябва да се купи кон, па и крава на мястото на Червенуша… Ех, колкото за крава, тя ще си докара…“

Така размисляше той, пресмяташе, мечтаеше си като селски стопанин, па понякога се и запъваше от трудна мисъл. А той беше умен селянин, всичко имаше пред вид и здраво обмисляше, за да не изпусне и да не забрави нещо.

„Ще има да крякат, да врякат проклетниците му!“ — Той помисли за децата си, но вълна от сигурност и сила заля сърцето му и подкрепи още глухите и колебливи решения.

„Земята е моя, кой друг може да ми се меси. Па ако не щете…“ Той не завърши мисълта си, защото се спря пред Ягнината къща.

Още светеше у тях. През отворения прозорец падаше широк сноп светлина, който пронизваше гъстите гергини и ниските сливови дръвчета и достигаше чак до пътя.

Борина се спря в сянката и се вгледа в къщи.