Владислав Реймонт - Селяни

— Борина още ли е жив?

— Жив е, ама едвам диша и не се свестява, лежи като пън… И доктори доведе Ханка все учени, нищо не помага…

— Ами, писано ли е да си умре човек, триста доктори за пара!

Те млъкнаха, уморени от тия спомени, Клембовица се загледа през градината към далечния тополов път, който водеше за града, плачеше тихо и триеше постоянно носа си…

А после, като шеташе пъргаво да приготви обеда, разправяше полека всичко, що се бе случило в село през зимата и което Агата никак не знаеше.

Старата чак разпери ръце и се наведе към земята от ужас и учудване, защото тия новини падаха като камъни върху нея и пронизваха душата й с такава скръб и болка, че тихичко захлипа.

— Боже мой, все си мислех там между чуждите хора за Липци, но и на ум не ми е дохождало, че са ставали такива работи… толкова стара съм, а такова нещо не съм ни чувала! Злото ли се е наместило въз доброто, или какво?

— Ами, така изглежда!

— Па може и божие наказание да е зарад човешката злина и грехове!

— Така си е, не ще е другояче! Бог ни наказва за такива смъртни прегрешения като тия на Антек с мащеха му. И нови грехове настават пред очите на всички!…

Агата вече се страхуваше да пита повече, а само вдигна разтреперана ръка и бързо се закръсти, като шепнеше гореща молитва!

— Страшна беда се струпа въз народа. И Борина лежи като умрял, па казват — посниши Клембовица глас и се заозърта страхливо, — че Ягуша вече здравата се помъкнала с кмета… Не й стигна Антек, няма го Матеуш, няма и други момчета, току, който й попадне, само да може… Какъв свят, какъв свят! — изпъшка тя и закърши с ужас ръце.

Старата вече не се обади, изведнъж се усети тъй изморена и тъй разбита от тия новини, че се потътра към малкия обор, за да си почине.

Чак надвечер я видяха, помъкнала се по познати из селото; върна се, когато Клембови бяха седнали да вечерят.

Бяха й оставили и лъжица, и място, наистина не първото, но не е последно — при Клембовица. Само че тя хапна твърде малко, като злоядо дете, и разправяше тихо за широкия свят, за съборите и черквите, които беше посетила, та й се чудеха.

А когато настана нощ, трепетните лъчи по стъклата загаснаха и селото съвсем замлъкна, в къщи запалиха лампата и се готвеха да си лягат. Тогава Агата донесе торбите си при лампата и заизважда това-онова, що беше донесла…

Заобиколиха я всички като сбито колело със затаен дъх и по едно чудо не я изяждаха с пламналите си очи.

Тя раздаде най-напред на всеки по една осветена иконичка, след това на момичетата върви маниста, такива хубави, че светеха с различни цветове; вдигна се един врясък от това в къщи, всички се спуснаха към огледалото да си ги мерят, да им се радват и да изпъчват гърдите си като наперени пуяци; за момчетата хубави ножчета, същински като за присаждане, пакет тютюн за Томаш, а най-сетне извади и за Клембовица широка набрана якичка, поръбена с цветна нишка, та тя просто припадна от голямо задоволство…

Радваха се много всички, като разглеждаха не по веднъж и не по два пъти тия хубави неща, а тя много доволна разказваше с умиление кое колко чини и къде е купено.

Поседяха до късно през нощта, като си приказваха и за онези, дето ги нямаше.

— Как е тихо по селото, чак страх да те побие! — забеляза най-сетне Агата, като замлъкнаха и настана глуха, мъртва тишина. — Де такива неща други години по това пролетно време, селото тогава се тресеше от викове и смехове!…

— Заприличало е на отворен гроб цялото село, току да го зарови човек и кръстове да тури… и молитва не ще има кой да изрече, нито служба на свещеник да плати… — потвърди тъжно Клембовица.

— Истина! Позволи, господарко, да си се кача аз горе да си легна, болят ме кокалите от пътя, па и дрямка налегна очите ми.

— Легни, където ти хареса, има място.

Старата посъбра веднага торбичките и се закатери по стълбата в отвода, когато Клембовица завика след нея през отворената врата:

— Я слушай, насмалко щях да забравя да ти кажа, че ти взех пуховия юрган от раклата… Марциха боледува през сирница от краста… па беше страшен студ, нямаше с какво да я завием… та взехме твоя юрган назаем… проветрили сме го вече и още утре ще ти го изнеса горе.

— Юргана… твоя воля… разбира се, като е трябвало… разбира се…

Нещо я стисна за гърлото, та се заекна; после се домъкна пипнешком до раклата, приклекна и като повдигна капака, затършува бързо с разтреперани ръце и запипа погребалния си чеиз…

То се знае… юргана го нямаше… а съвсем нов го бе оставила… с чист чаршаф… ни веднъж неупотребяван… пера беше си събирала по пасищата и беше си ги нацепила… само и само да й се намери за последния час…