Владислав Реймонт - Селяни

Колко, пари й чинеха ней крясъците и заплашванията на ковача, като й забраняваше да влезе там, разлютен много, че го е предварила!

Нима трябваше да пита някого за позволение? Пипна тя имота и като кучка пазеше и защищаваше своето, сигурна в близката смърт на стария и в това, че ще откарат Антек, защото Рохо я беше предупредил вече.

Кому можеше да се облегне тя? Нали се знае, че ако човек сам не си помогне, и господ не му помага.

Не с плач и хленч се добива своето, а само с твърдите и упорити нокти — това тя го знаеше, знаеше го!

Та макар че откараха Антек, тя скоро се успокои. Какво може да направи човек против съдбата си? Може ли да се опре с нещо една прахолинка?

Пък имаше ли и време за оплаквания и надумвания, като се струпа толкова домакинство на главата й!

Остана тя сама като храст на ветровит кръстопът, но пак не отстъпи от работата и не се уплаши от хората. А против нея беше Ягна; ковачите така бяха наежени срещу нея, че един господ да пази; против нея беше и кметът, който си кроеше плановете за Ягна и затова се грижеше твърде много за нея; дори и свещеникът, подучван от Доминиковица.

Не можаха да я победят, в нищо тя не отстъпи, от ден на ден хващаше все по-дълбоки корени и все по-яко държеше управлението в ръцете си, та само след две седмици всичко вървеше по нейната воля, ум и сила.

А тя, ни дояла си, ни доспала си, ни пък си починала, залягаше като впрегнат вол от сутрин до късна вечер.

И понеже не беше навикнала на такава работа, нито на самостоятелно ръководене, пък и по природа си беше плаха и навиквана от Антек, понякога й дотягаше, та дори ръцете й отпадаха.

Но подкрепяше я страхът да не би да я изхвърлят от домакинството, както и решителната борба срещу Ягна.

Пък и най-сетне не е важно отде идеше тази нейна сила, важно е, че тя не се поддаде, израстваше в очите на всички и извикваше учудване и уважение.

— По-рано изглеждаше, че за нищо я не бива, а сега с мъжете се мери — казваха за нея най-първите домакини, та дори и Плошковица и други търсеха да се сприятелят с нея и на драго сърце й помагаха със съвет и с каквото можеха.

Разбира се, тя с благодарност приемаше това, но не се сближаваше много и не се радваше на тяхната любезност, защото трудно забравяше неотдавнашните обиди.

Не обичаше да дрънка каквото й дойде на устата, та не й трябваха и съседски разговори, нито пък да застава по портите на разговор.

Не й стигаха нейните грижи, ами пък и с чуждите да се трови!…

Тъкмо си спомни тя за Ягна, с която водеше разпалена, мълчалива и упорита война, за Ягуша, за която само споменът беше като удар в сърцето, та и сега подскочи от мястото си, като бързо се кръстеше и се удряше в гърдите в края на молитвата си.

Хвана я страшно яд, че в къщи още всички спяха, па и на двора бе тихо.

Нахока Витек, изгони от леглото Петрек, па и Южка сгълча, защото слънцето бе на една копраля, а тя още се излежаваше.

— Току за миг да се залисаш, и всички спят по ъглите! — мърмореше тя, като разпалваше огъня в огнището.

Изведе децата в прустчето и като им пъхна по коматче хляб в ръцете, примами Лапа да си играе с тях, а тя тръгна да види Борина.

Но в отделението на свекър й бе още съвсем тихо и тя с яд тръсна вратата; това не събуди Ягна, а старият лежеше тъй, както бе го оставила вечерта: върху шарената на червени ивици постеля лежеше синьото му обраснало лице, тъй отслабнало и обезжизнено, че приличаше на изрязан от дърво светия; широко отворените му очи гледаха неподвижно пред себе си, без нещо да виждат. Главата му бе свързана с превръзки, а широко разперените ръце висяха мъртви като подсечени клони.

Поправи му тя леглото, като поступа завивката по към краката, защото в стаята бе горещо, а после му наля по мъничко прясна вода в устата. Той пиеше полека, та чак гръклянът му се движеше, но иначе не се помръдна. Лежеше си той като завалена клада, само в очите му нещо засвети, като кога река трепне нощем и блесне за миг.

Тя въздъхна жално над него, отново ритна с дървения си чехъл кофата и метна гневни очи към заспалата.

Но Ягуша пак не се събуди; тя лежеше на една страна с лице към стаята, смъкнала юргана, види се поради топлината, до половината на гърдите си, така че раменете и шията й бяха голи, зачервени и лекичко се движеха от тихото дишане; през открехнатите вишневи устни лъщяха белите й зъби като най-бели маниста, а разплетената й коса се разстилаше по бялата възглавница и падаше чак до земята като най-чист, изсушен на слънце лен.