Владислав Реймонт - Селяни

А Ханка отиде към плевнята, където на покрития със слама ток бяха изсипани отбрани за семе картофи; надзърна и под навеса, дето слагаха всякакви земеделски сечива. Лапа скачаше отпреде й и всеки миг свръщаше към гъсоците и воюваше с тях. След като огледа всичко внимателно, дали няма нещо пакост от през нощта, както правеше обикновено, отиде и до прелеза да надзърне към засятата със зимница нива.

Тя пак подхвана прекъснатата си молитва.

И слънцето се показа. През градините се понесе вихър от пламъци, та и сланата се разискри, и капки закапаха от дърветата. Раздвижи се и вятърът и тихичко се провираше из клоните. Чучулигите все по-звънко чуруликаха, а по пътищата из село се разшава народът, чуваше се плисък на загребвана от вира вода, тук-там скърцаха ръждясали вратници или пък гъски някъде крякаха и куче лаеше, па и човешки глас прозвучаваше в утринната тишина.

Селото се събуждаше малко по-късно, защото бе неделя и всеки с удоволствие излежаваше под завивката изморените си кости.

Ханка не обръщаше внимание на нищо. Съсредоточена в себе си, в различните мисли, които я връхлитаха, тя току повтаряше молитвата само с устни, далече с душата си от нея и цяла потънала в спомените си.

Тя хвърли тих, пиян от радост поглед към широкото поле, заградено от стената на далечната гора, по която се разливаха пламъците на изгрева. Всред синкавите дъбрави блестяха кехлибарените дебели борове, а цялата земя като че ли потрепваше в златни събуждащи се блясъци; зимниците покриваха нивите с мокра зеленикава вълна, а тук-там из браздите лъщяха като сребърни стружки изворчета, от нивите се понасяха влажни и хладни лъхове заедно с оная свещена пролетна тишина, в която всичко расте и се показва на бял свят…

Не това обаче и не по него гледаше тя.

Припомни си бедствията, глада, неправдата, неверността на Антек, болките, които раняваха като гвоздеи, припомни си безкрайните скърби и грижи и се чудеше как е успяла да ги преодолее, па е доживяла да види, че дядо господ е променил всичко на хубаво…

Та нали е отново господарка на имота си.

А кой може да я изгони вече оттука? Кой ще успее?

Вече толкова пренесе тя, толкова изстрада през тази половин година, колкото друг през цял живот не би могъл да претърпи. И ще пренесе, каквото вече господ й наложи, ще издържи и ще дочака, докато Антек влезе в път, и пак тоя имот ще бъде завинаги техен.

Цели три седмици, а й се струва, че беше вчера, когато мъжете отидоха в гората…

Тя не отиде с другите, защото при нейното положение беше трудно, па и опасно.

Само се безпокоеше за Антек, защото веднага й казаха, че той не тръгнал и не отишъл с другите; разбра тя, че това той е сторил напук на стария, а може и за да се срещне някъде с Ягуша…

Ядеше я това, но не тръгна да го следи.

Докато тъкмо по пладне Гулбасовото момче изкряска:

— Бихме ги чифлишките, бихме ги! — и като побесняло отърча по-нататък.

Тя се договори с Клембовица и тръгнаха двете да ги срещат. Оттам търчеше момчето на Доминиковица и още отдалече викаше:

— Убиха Борина, Антек убиха, Матеуш убиха и други!… — То замаха с ръце, забърбори нещо и падна, та трябваше с нож да отварят устата му, за да му налеят вода, така се бяха схванали челюстите му от умора.

А ней от страх се стегна душата, сякаш тежък камък падна отгоре й.

За добра чест, докато още не бяха свестили момчето, други излязоха от гората на пътя и разправяха какво бе станало, и след малко тя съгледа Антек жив при бащината му кола, посинял като труп, окървавен и напълно не на себе си.

То се знае, че плач я обзе и мъка я късаше, но тя се овладя, защото баща й, старият Билица, я дръпна настрана и й каза тихо:

— Стария скоро ще умре, Антек нищо не вижда на тоя свят, а в Бориновия дом няма никого, ковача ще се пренесе там и никой вече не ще може да го изгони!…

Тя бързо съобрази и бегом се затърча до дома, взе децата и щото имаше парцали под ръка, а другото остави на Веронкината грижа, и бързо-бързо се пренесе на старото място — от другата страна на Бориновия дом.

Още Ямброжи преглеждаше Борина, още хората не се бяха разотишли, още цялото село кипеше от радост и тук-там от пъшканията на битите, когато тя тихичко се пренесе и завинаги се настани пак у Боринови.

И следеше всичко с четири очи. Нали имотът беше на Антек. А старият едва-едва дишаше и всеки миг можеше да изпружи крака.

То се знае, че който пръв докопа и сграбчи наследството, не може лесно да го отпъди човек, па и законът ще е на негова страна.