Владислав Реймонт - Селяни

А те го взели… взели…

Налетя я такъв пълен с жалби плач, та чудно как не се пръсна сърцето й.

И дълго шепна тя молитвата си, като я заливаше с горчиви сълзи, дълго плака и тихичко и с болка се оплаква на милия Исус Христос за причинената й обида…

Трябва да беше късно, защото петлите запяха на полунощ или за промяна на времето.

На сутринта беше Връбница.

Беше още далеко пред изгрев, но вече доста видело; от Боринбвата къща назърна Ханка, облечена само с вълненик и наметната с някакъв шал, понеже бе доста студено.

Тя погледна през портата към възчерния, пропит от роса и тук-таме осланен път. Беше още пусто, без никакъв признак на живот, само сухата зора се сипваше и намяташе със син плащ вкочанелите кичури на дърветата, а останките от нощта се криеха изплашено зад плетищата.

Върна се в отвода и като коленичи с усилие, понеже всяка седмица се надяваше да роди, зачете молитвата си и блуждаеше нагоре-надолу със сънливи очи.

Денят бавно се разстилаше като белезникав пожар, лъчите като през сито се промъкваха и заливаха с блясъци източната страна, която се издигаше все по-високо като златен балдахин над лъчиста, но още невидима дарохранителница.

Понеже през нощта беше помръзнало, плетищата, мостчетата, покривите и камъните лъщяха от слана, а дърветата се ветрееха като бели облаци.

Селото още спеше, потънало в приземната мрачевина, само някои от къщите до пътя изпъкваха по малко с яснотата на белите си стени, а по гладката замъглена повърхност на вира се провличаха продълговатите, възчерни и сякаш стъклени ивици на течението.

Воденицата шумеше непрестанно, а някаква невидима рекичка лазеше с тихичък, притаен ромон по камъните.

Петлите пееха вече до припадък и различни птички се разгълчаваха тихо из градините, като че ли в обща молитва, когато Ханка се сепна; нея все още я измъчваше сън и уморените й и неотпочинали кости я дърпаха пак към леглото, но тя устоя, разтри със слана очите си и като намери забравената дума на молитвата, тръгна по двора да повиди стоката и да събуди ратаите.

Най-напред разтвори вратата на шипарчето, което правеше усилия да се изправи на предните си крака, но понеже беше добре охранено, завали се на тлъстата си задница и само я душеше с хъркащото си рило, когато тя му разбъркваше храната и дотури малко по-прясна.

— Така ти тежат гащите, та не можеш и на краката си да станеш; четири пръста сланина имаш като нищо. — И тя със задоволство го попипа по кълките.

Отвори след това на кокошките, като им подхвърли пред прага кривача от храната на свинята, за да ги примами, и те бързо слетяха от върлините, а петлите усилено захванаха да пеят.

Затворените отстрани гъски я посрещнаха с гакане и съскане. Тя отпъди гъсоците, защото веднага захванаха да воюват с кокошките, измъкна изпод легналите да мътят в полозите яйца и взе да ги гледа на светлината.

— След два-три часа ще се излюпят — мислеше си тя, като се прислушваше в тихото, едва дочувано почукване с човчици в яйцата.

Когато отиваше към конете в конюшнята, из колибата изскочи и Лапа, изтегна се и се запрозява, без да гледа, че гъсоците съскат по него.

— Ее-х, мързеливеца му ниедин, като ратай спи нощно време, вместо да пази!

Кучето завъртя опашка, лавна весело, хвърли се през кокошките, та чак перушина се разхвърча, и взе да се умилква около нея, да скача до гърдите й и да й лиже ръцете, та тя, ще не ще, го погали по главата.

— Човек не е така усетлив, както тая животина. Познава господаря си, дявола му! — И тя се поизправи и шареше с очи по осланените покриви, защото ластовиците, които се бяха наредили по тях, галено зачуруликаха.

— Петрек! Пладне наближава! — завика тя, като удряше с пестница по вратата на конюшнята, и щом чу мърморене и отместване на заключалката, разтвори съседната врата на обора.

Кравите лежеха наред пред яслите.

— Витек! Спи, хубостника му, като след сватба!

Момчето се събуди веднага, скочи от одъра и захвана да нахлузва панталоните си и да мърмори уплашено.

— Да притуриш сено на кравите да похапнат преди доене, па веднага да дойдеш да чистим картофи. А на Лисана не слагай сено, нека си я храни сама! — прибави твърдо, защото тя беше на Ягуша.

— Така я храни, че кравата реве и изяжда и сламата под себе си от глад.

— Да пукне, мене що ми става! — шепнеше ядосано Ханка.

Витек измърмори още нещо, но щом тя излезе, отърколи се напреки на леглото си със запъвалката в ръка да си дремне поне още мъничко.