Владислав Реймонт - Селяни

Чак когато посъбра силите си, тя тръгна бързо из уличката към Клембовата къща, която беше току наред с дома на свещеника.

То се знае, че вървеше разтреперана, като се прихващаше за плетищата и хвърляше разтревожени погледи по градината и къщата в дъното й; само кравите пиеха от ведрата до прозорците. Отводът бе отворен и от двете страни, та се виждаха в задния двор легналата в калта свиня и прасета и кокошките, които лакомо ровеха из купището.

Като взе едно вече празно ведро, защото имаше повече смелост да влезе с нещо в ръка, тя се намъкна в голямата мрачна къща.

— Да бъде похвален! — едва можа да промълви тя.

— А, на веки! Кой е? — обади се след малко един трепкав глас от килера.

— Аз съм, аз, Агата! — Божичко, как я притискаше в гърдите!

— Агата! Я виж, я виж! Агата! — бъбреше бързо Клембовица, като се показа на вратата с пълна престилка пискащи гъсета, а старите съскаха, гакаха и тичаха след нея. — Е-е, слава богу! А хората издумаха, че още по Коледа си умряла, само не знаеха къде, та нашия искаше дори да иде в канцеларията да пита. Седни… навярно си се уморила. Гъските се люпят…

— Добре са се измътили, щом са толко много!

— Без малко шейсет, от пет са. Ела пред къщи, че трябва да ги позахраня и да гледам да не ги изпогазят дъртите.

Тя ги извади внимателно от престилката си и ги сложи на земята. Те се раздвижиха като жълти пискюлчета, а старите радостно загакаха и запротягаха шии над тях.

Клембовица изнесе на дъсчица надробено яйце с коприва и булгур, па приклекна при тях, като внимаваше добре, защото старите ги кълвяха, мачкаха ги, крадяха храната им, както попаднеше, и вдигаха страшна врява.

— Всички ще са шарени на гърба — забеляза тя, като сядаше до стената.

— То се знае, от хубава порода са. Органистката ми смени яйца, три за едно й дадох… Добре, че си дойде у дома… тъкмо много работа, та не знае човек какво по-напред да хване.

— Веднага, веднага ще се заловя за нещо… само да се посъвзема… лежах болна и съм останала съвсем без сили… но само да си почина и… веднага…

И тя подстана, поиска да отиде… да се заеме с някаква работа, но сполитна, бедната, към стената и падна с охкане.

— Виждам, страшно си отслабнала, не си вече за работа, не си! — рече по-тихо Клембовица, като се вглеждаше в посинялото й, подпухнало и силно набръчкано лице.

Загрижи я този изглед и се изплаши, че не само няма да има никаква помощ от нея, но и самата тя ще й отвори работа.

Види се и Агата почувствува това, защото се обади плахо и извинително:

— Не бой се, няма да ви заемам ни място, ни на софрата ще ви посягам, няма… само ще си почина, па ще си ида… само ми се щеше да ви повидя… да попитам… но ще си ида… — Сълзи се наляха в очите й.

— Та аз не те гоня, седи си, па ако искаш да си идеш, ще си идеш…

— Ами момчетата къде са? Навярно са на къра с Томек? — попита тя най-сетне.

— Нищо ли не знаеш? Нали са всичките в затвора!

Агата само скърши ръце в ням болезнен вик.

— Спорече ми вече Ягустинка, но не можах да повярвам.

— Самата истина ти е казала, така, така си е!

Като си припомни това, Клембовица се изправи и едри сълзи се посипаха по измършавялото й лице.

Агата я гледаше като икона и не смееше да я разпитва по-нататък.

— Божичко мой! Страшния съд беше тук в селото, когато ги забраха всичките и ги откараха в града; последния час, ти казвам, чудя се как още живея и как още ми гледат очите! Утре ще станат цели три недели, а на мене се чини, че вчера е било. Само Мачек остана в къщи и момичето; тор изкараха на нивата, и аз, сирота злочеста!

— Ето, тръгнаха пущините… децата си мачкат като свине! — викна тя изведнъж на гъските: — Мъни, мъни, мъни!

Тя мамеше гъсетата, защото цялото стадо с майките си начело бяха тръгнали към портата.

— Нека се поразходят, не се виждат никъде свраки, ще ги пазя грижливо.

— Не можеш да шаваш, а как ще тичаш по гъсетата!…

— Помина ми малко болката, щом стъпих на тия прагове.

— Наглеждай ги тогава… ще ти приготвя нещо да си хапнеш… мляко да ти сваря ли?

— Господ да го наспори, господарко, но сега нали е великопостна събота, та не е редно да се яде мляко… дай ми едно канче вряла водица, имам си хляб, ще си надробя и хубавко ще си хапна.

И Клембовица веднага й донесе паница вряла посолена вода, старата си надроби хляб и заяде полека, като духаше на лъжицата, а Клембовица седна на прага, обгърна с поглед гъсетата, които дърпаха тревата покрай плетищата, и пак заговори: