Владислав Реймонт - Селяни

Пътечката беше трудна, неравна, отрупана с пресни къртичини, с камъни, а на места беше и кална, но тя не задирваше на това, а умилно и развълнувано се вглеждаше във всяка нива, във всяка леха отделно.

„Поповата ръж буйна, хубаво изникнала!… Истина, когато тръгвах есенес, ратаят му ореше, а свещеника тука някъде седеше, помня добре това…“

И тя пак тръгваше, въздъхваше тежко и разглеждаше със сълзливи очи.

„Ето, Плошковата ръж… късно трябва да са я посели, пък и малко е изгнила.“

Тя се наведе с мъка, като докосваше с разтрепераните си стари пръсти влажните стъбла и ги гладеше с умиление като някои детски коси.

„Бориновата пшеница, голяма нива! То се знае!… Нима не е пръв стопанин в Липци?… Но е нещо възжълта, трябва да е премръзнала или… тежка зима е имало тука…“ — разсъждаваше си тя, като забелязваше по заплесканите ниви и по натъпканите в земята и покрити с тиня стъбла на есенниците следи от големи снегове и води след тяхното стопяване.

„Хубаво са се напатили хората и настрадали!“ — въздъхна тя, като прислони с длан очи, защото насреща откъм селото се зададоха някакви момчета.

„Михал ще е това, органистовия, с някое от малките органистчета. На Воля отиват да събират дарове за Великден, щом са с толчави кошници… Те са, не ще да са други.“

Когато те приближиха, Агата поздрави с „Да бъде похвален!“ и много й се искаше да заприказва нещо с тях, но момчетата отвърнаха с мърморене и бързо отминаха в разговор помежду си.

„Помня ги от толчави е, а те ме и не познаха! — Дожаля й. — Хм! Защо ли пък ще помнят такава просякиня! Но колко е пораснал Михал, навярно вече свири на органа в черква…“

Така се размисляше тя и пак се загледа в пътя, защото из село излезе един евреин и караше едро теле пред себе си.

— От кого го купи? — попита тя.

— От Клембовица — отговори той, като се бореше с бяло-червеното теле, което се дърпаше, връщаше се и жално пореваваше.

— Навярно от шарената ще да е… ами… разгонила се беше още пред жътва… па може и от сивата да е… Бива си го…

Тя се загледа след него с умиление на стопанка, но те вече изчезнаха от пътя: телето се изскубна от ръцете на евреина, скочи в нивата и като навири опашка, хукна напряко към село, а той, развял джубе, тичаше да го пресрещне.

— Цуни го сега под опашката и му се помоли, ще ти се върне… — шепнеше си Агата самодоволна, като гледаше гоненицата.

— И по Клембовата нива жива душа няма! — забеляза тя, но нямаше вече време за мислене: селото беше тъй близко, че тя усети миризмата на пушеците и съгледа прострените да се ветреят завивки по градините, та току обгръщаше с очи цялото село и най-дълбока благодарствена радост раздруса сърцето й, че й позволи Исус Христос да доживее до пролет и я върна пак при близките, при роднините й.

А можеше да умре през зимата при чужди хора, не боледува ли тежко, но господ я върна!

Нали само с туй хранеше душата си през дългата зима, само с туй се крепеше всеки час и с туй се пазеше от студовете, от сиромашията и от смъртта…

Тя приседна под храстите, за да се постегне малко, преди да влезе в село, но имаше ли сили да стори това, като я беше разнищила такава радост, та всяка нейна костица се тресеше поотделно, а сърцето й пърхаше до болка, сякаш бе някоя задушавана птичка?

— Още има добри и милостиви люде, има… — шепнеше си тя, като преглеждаше грижливо торбичките. — Как не, толкова съм насъбрала, че ще стигне и за погребение.

Нали отдавна само за това си мислеше и от все сърце желаеше, когато дядо господ й изпрати умирачката, тя да си е в своето село, в къща, на свое легло, постлано с пухови завивки, под редица икони, тъй както всички стопанки умират. Цял живот е събирала за тази последна и свещена минута.

Имаше си Агата ракла на тавана у Клембови, а в нея и завивка добра, и възглавници, и чаршафи, и нови калъфи, и всичко чисто и никак неупотребявано, за да не се изцапа, винаги да е готово, пък нямаше и къде да се постеле. Нима е имала своя стая или легло? Винаги в къта върху някаква слама или в обора, кога как се случеше и където й позволяваха добри хора да прислони глава. Не се вреше никога напред, между заможни и богати, не се оплакваше от участта си, защото знаеше добре, че всичко на света става по волята на бога и грешният човек не може нищо да промени.

Само за това си бленуваше тя тайно и тихичко и молеше бога да я прости за тщеславието й да я погребат като стопанка — само за това се молеше боязливо тя.

Та нищо чудно, че и сега, щом се дотътра с последни сили до село и чувствуваше, че настъпва вече краят на живота й, тя започна да си припомня това-онова, да не би нещо да е забравила.