Владислав Реймонт - Селяни

Тъкмо в това време на пясъчното възвишение при гората, изпод чифлишките копи сено, наредени близо до широкия изровен път, се показа старата Агата, близка или роднина на Клембови.

Тя се връщаше от просия, по който божи хляб бе тръгнала още когато вадеха картофите есенес, а сега идваше пак в Липци, както прелетните птици, които винаги напролет се връщат в гнездата си.

Стара, изпаднала, слаба и едвам дишаща, тя приличаше на крайпътна върба — изкривена, изгнила, която едвам живори и постепенно умира в пясъка. Разбира се, че бе цяла в парцали, с просяшка тояга в ръка, с торбички през рамо и с наокачени броеници по нея.

Тя излезе изпод сенарниците тъкмо при изгрев, тътреше се забързано и повдигаше към слънцето сивото си и съсухрено като празните миналогодишни угари лице; само сивите й зачервени очи святкаха от радост.

Как не!… След дългата и тежка зима тя се връщаше в родното си село и затова чак подтичваше, та торбичките й скачаха отстрани и броениците дрънкаха, но дробовете й се стягаха, задухът час по час се вкопчваше за болните й гърди и тя трябваше да се поспирва и да позабавя хода си. И тръгна пак натежало и с мъка, като рееше по света само гладните си очи и се усмихваше на сивите, прислонени от зеленикава мъгла поля, на селата, които изникваха бавно из мъгливия безкрай, на още голите дървета, застанали на стража край пътищата или като самотни постове из полето, на целия свят!

Слънцето вече бе на няколко остена, та се виждаха дори и най-далечните кътища на полята. Всичко блестеше в розова роса, черните ниви полъсваха на слънцето, водите трептяха из изкопите. Гласовете на чучулиги звънтяха в хладния въздух, някъде изпод храстите мъждееха последни кръпки сняг, жълтите реси на някои дървета се полюляваха като кехлибарени маниста, а из закътаните места и по нагряваните локви изпод ръждивата ланска шума се показваха златистите стъбла на млади треви, другаде пък поглеждаха жълтите очи на блатничетата. Ветрец почна да прегръща лекичко и да разтърсва влажния и свеж дъх на нивите, които лениво се къпеха на слънцето, и навред цареше такова пролетно настроение, тъй просторно бе, тъй ясно, макар и още възсиво, и тъй мило ставаше човеку, че Агатината душа като пияна от радост птичка вече се устремяваше да литне и с крясък да се понесе по цял свят.

— Исусе мой! Мили Исусчо! — едва постенваше тя, като посядваше по малко и като че ли прегръщаше целия този свят в разтресеното си от радост и дълбоко разчувствувано сърце.

Хей! Пролет идеше през необятните поля, песни на чучулиги я възвестяваха по света, а пък това свещено слънце, и тоя гальовен вятър, сладък и топъл като майчини целувки, и това още притаено дихание на тъжно чакащите плугове и семе нивя, и понеслият се навред радостен кипеж, и този топъл освежителен въздух, сякаш набъбнал с всичко онова, което скоро ще стане зеленина, цвят и пълен клас!

Хей! Пролет пристигаше като светла дева в слънчево одеяние, с младо лице на зорница, с плетеници от сини води, хвърчи тя от слънцето, носи се в тия априлски утрини над земята и със свещените си прострени ръце пуща чучулиги да възвестяват веселие, а след нея с радостен крекот идваха вериги от жерави, редици диви гъски преплуваха през бледото небе, щъркели летяха над ливадите, ластовички чуруликаха по къщите и целият птичи род прииждаше с песни, а където слънчевата мантия на пролетта докоснеше земята, изправяха се плахи треви, набъбваха лепкави пъпки, зелени кълнове избуяваха, несмели листенца зашумяваха и закипяваше нов, буен, мощен живот, а тя вървеше вече по целия свят от изток до запад, като благородна божия пратеница да разнася любов и милосърдие…

Хей! Пролет прегръщаше ниските изкривени къщя, назърташе под стрехите с милосърдни очи и събуждаше помрачените туптежи на човешките сърца, та те се раздвижваха от своите грижи и тъмнини, за да заработят с вяра в по-хубава участ, в по-обилно плодородие и в онзи възмечтан час на щастие…

Земята зазвъняваше от живот като мъртва камбана, когато й прикачат нов език, от слънце направен, та бие възвишено, звъни, гърми от радост, събужда вцепенените същества и пее за такива неща и истории, за такива чудеса и сили, че сърцата затуптяват в сватбена пригласа. Тогава сълзите сами се леят от очите, душата на човека възкръсва в безсмъртна мощ и коленичила от щастие, обгръща земята, обгръща целия свят, всяка набъбнала грудка, всяко дърво, всеки камък и всеки облак — всичко, което тя зърне и почувствува…