Владислав Реймонт - Селяни

Тогава всичко изведнъж се замота, като кога вихрушка неочаквано удари в копа сено, та се образува едно разбъркано кълбо, което се търкаля по полето и по нивите; вдигна се страшен вик и такъв смут, такъв водовъртеж, че нищо друго не се виждаше, освен разбъркани купчини от хора, които се тътреха по снега, освен бясно удряни пестници, а понякога някой се изскубваше от групата и изтичваше като обезумял, но внезапно се връщаше пак и с нов крясък, и с ново настървение се хвърляше в битката…

Биеха се и поединично, и по групи, теглеха се за яки, за коси, мачкаха се коленешки, кървавяха се, но все още никои не можеха да надвият, защото чифлишките наскачаха от конете и не отстъпваха нито крачка, толкова повече, че постоянно им идваше помощ: секачите минаха на тяхна страна и здраво ги подкрепяха; първи се спуснаха да помагат групово и мълчаливо като зли кучета жепечаните, предвождани от горския, който се яви в последния миг, а се славеше по цялата околия със силата си, беше як като бик, при това беше заядлив и имаше разправии с липчани, та пръв се хвърляше сам срещу цели групи, разбиваше глави с приклада на пушката си, разгонваше и тъй млатеше, че боже пази!

Тръгва срещу него Стахо Плошка да го възпре, защото народът захвана да бяга от него, но той го хвана за яката, завъртя го над себе си и го хвърли като очукан сноп на земята, та Стахо падна чак в несвяст. Скочи към него един от Вахниковците и го цапароса нейде по рамото с бухалка, но оня с един замах го удари с пестница между очите, та успя само да разгърне ръце и с „Божичко!“ на уста се сгромоляса наземи.

Накрай не изтрая и Матеуш и се хвърли върху му, но макар че беше мъж равен по сила само на Антек, не удържа нито на минута: горският го надви, блъсна го, навърдаля го със сняг и го принуди да побегне, а сам той тръгна към Борина, който с цяла група се бореше гуша за гуша с жепечани, но преди да се доближи до него, нападнаха го жените с такъв врясък и се вкопчиха с нокти в него, вчепкаха се за чумбаса му, преплетоха му се, наведоха го към земята и се заловиха с него като зли псета, когато нападнат овчарско куче, забият зъби в кожата му и го размятат насам-натам.

Но в това време и народът вече вземаше връх, струпаха се и се разбъркаха като листа, всякой пипнал някого, душеше го и се тътреше с него по снега, а жените налитаха отстрани и скубеха за косите.

Закипя тя една такава бърканица, премятаница, че едва можеше да познае свой своя, но най-сетне селяните надвиха, неколцина чифлишки хора лежеха окървавени, а другите, изморени и отслабнали, бързо избягаха в гората, само секачите още се бранеха с последни сили, тук-там дори някои молеха за милост, но понеже народът беше ядовит повече на тях, отколкото на чифлишките хора, понеже се беше разгорял като главня на вятър — нито молби слушаше, нито мареше за нещо, само млатеше с всичкия си бяс.

Захвърлиха тояги, бухалки, вили и се заловиха с голи ръце — мъж с мъж, пестница срещу пестница, сила срещу сила, мачкаха се, душеха се, деряха се, върдаляха се поземи, крясъците вече замлъкваха, а се чуваха само хъркания, клетви и боричкане.

Такова второ пришествие настана, че не можеше и да се изкаже!

Хората бяха почти полудели, мятаха се от настървение, кипяха от ярост, особено Кобус и Козеловица изглеждаха напълно побеснели, дори страшно бе да ги гледа човек: така бяха окървавени и пребити и пак връхлитаха върху цели групи.

И така, те още се бореха за надмощие, липчаните все повече крещяха, тъй като започваха да гонят побягналите и вече по-рядко биеха, когато горският отпъди от себе си жените, но страшно смутен и поради това още повече побеснял, започна да свиква хората си, а като съзря Борина, хвърли се върху него, прехванаха се през кръста, вкопчаха се като мечки и искаха да се повалят, затътрузиха се насам-натам и се удряха о дърветата, защото бяха навлезли вече в гората.

Тъкмо тогава дотърча Антек. Той беше много окъснял, та застана на края на гората да си поеме малко дъх, и внезапно видя какво става с баща му.

Огледа се с ястребовите си очи наоколо. Никой не гледаше към него, всички бяха увлечени в такъв бой, така избъркани, че той не позна ни едно лице, а се отдръпна, бързо се приближи до Борина и се спря на няколко крачки зад едно дърво.

Горският напрягаше сили, мъчеше се, защото бе твърде изтощен, па и старият се държеше яко, строполиха се наземи, върдаляха се като две кучета и се удряха о земята, но все по-често старият биваше отдолу, шапката му отхвръкна и само побелялата му глава подскачаше по корените.