Владислав Реймонт - Селяни

А селяните упорито сечеха и се врязваха в гората като вълци, връхлетели върху стадото, което, притиснато на куп и смъртно вцепенено, поблейва и чака, докато не падне и последната овчица под зъбите на зверовете.

Чак след втора закуска, когато слънцето се беше толкова издигнало, та инеят бе почнал да се топи и закапаха капки от клоните, а златните паяци на светлината запълзяха низ гората, някой дочу далечната врява.

— Някакви хора, цяла дружина идат — рече той, като прилепи ухо към дървото.

Говорът ставаше все по-близък и по-доловим, внезапно се раздадоха отделни викове и глух тропот на много крака, а не се мина много и по пътеката от селото се мярна шейна и в същия мнг дойде на сечището; в нея беше Борина, а след него на коне, кола и пеши нахлу гъста тълпа от жени, мъже, момчетии и всички със страшен вик се втурнаха към секачите.

Борина скочи от шейната и се спусна напред, а след него тичаха другите, кой където допаднеше: кой сопа, кой вила махаше страшно, кой снопарска бухалка стискаше яко в ръце, други коса, някои с прав клон, а жените направо с нокти и с врясък — всички се спуснаха към ужасените секачи.

— Спрете! Не барайте гората! Не позволяваме, наша е гората! — крещяха всички заедно и никой не можеше да разбере какво искат. Едва тогава Борина се спря при изплашените секачи и ревна, та по цялата гора се разнесе:

— Слушайте, модличани, жепечани и други, каквито и да сте! Слушайте!…

Поутихнаха малко и той викна пак:

— Вземете си торбите и си вървете, забраняваме ви да сечете, а който не иска да се подчини, с цял народ ще се разправя…

Те не се спряха, защото суровите лица, сопите, вилите и бухалките и многобройният разгневен, готов да се бие народ ги изплаши, та взеха да се одумват, да се свикват и да запасват брадвите си, да прибират трионите и да се трупат накуп с ядовито ръмжене, особено жепечаните, понеже бяха шляхтичи и от векове имаха съседски караници с липчани, та хокаха високо, тряскаха брадвите, заплашваха, но, щат не щат, отстъпваха пред силата, а народът викаше страшно, настъпваше към тях и ги натикваше към гората.

Други пък се разтичаха по сечището да гасят огньовете и да разтурят наредените стенжини, а жените с Козеловица начело, като забелязаха скованите от дъски колиби на края на сечището, се затичаха да ги разтурят и да ги развлекат из гората, та и следа да не остане от тях.

Борина, щом секачите отстъпиха тъй лесно, свика по-имотните липчани и ги увещаваше да отидат заедно до чифлика и да заявят на дворянина да не смее да пипа гората, докато съдът не реши що е негово и що е селско. Но докато се сговорят, докато обмислят какво да правят, за да бъде най-добре, жените запищяха и почнаха да бягат в безредие от колибите, защото десетина-двайсет конника изскочиха из гората и се спуснаха право към тях…

Чифликът, предупреден, идваше на помощ на секачите.

Начело на слугите яздеше управителят на чифлика; те нахлуха стремително в сечището и като достигнаха жените, веднага ги зашибаха с бичове, а управителят, мъж като бик, биеше пръв и викаше:

— Хайдуци, въшкари! Удрете с бичовете! Да се извържат и в затвора!

— Не се пръскайте, не се пръскайте, към мене елате, дръжте се! — ревеше Борина, тъй като народът вече се пръскаше изплашен, но като го чуха, веднага се спряха и въпреки бичовете, които падаха вече по главите на мнозина, закриваха глави с ръце и тичаха към него.

— Удрете с тояги тия кучи синове! По конете с бухалките! — крещеше старият и като дограби един кол, пръв се хвърли въз чифлишките хора; удряше, дето попаднеше, а след него, като обхваната от гневен вихър гора, селяните, сбити рамо до рамо, бухалка до бухалка, вила до вила, със страшен вик се втурнаха върху чифлишките хора и млатеха кой с каквото досегнеше, та забумтя като когато чукат грах с тояги на пода.

Вдигнаха се нечовешки врясъци, проклятия, процвилвания на пребити коне, охкания на ранени, тъпи и чести удари от колове, отчаяни борби и диви провиквания из побоището.

Чифлишките здраво се бранеха, псуваха и се биеха не по-зле от селяните, но накрай започнаха да се объркват и да отстъпват, защото шибаните с бухалки коне се изправяха на задните си крака и с цвилене се връщаха назад, а управителят, като видя какво става, пришпори своя бял кон и се хвърли всред народа, към Борина, но се загуби, защото изведнъж зафучаха бухалките и няколко десетки се стовариха върху него, няколко десетки ръце го хванаха от всички страни и го смъкнаха от коня, та като подровен от свине храст изхвръкна във въздуха и падна в снега под краката на хората. Борина едвам го спаси и го отмъкна в безсъзнание на безопасно място.