Владислав Реймонт - Селяни

А народът вървеше бързо след Борина, който караше шейната напред.

Току след него тръгнаха Плошковци, всички, колкото бяха от три къщи, със Стахо начело; не бяха красиви хора, но устати, шумни и страшно самонадеяни.

Подир тях — Соховци, водени от помощника.

На трето място Вахниковци — дребни и сухи мъже, ама задорици като оси.

Четвърта група бяха Голембовци, предвождаше ги Матеуш; те не бяха мнозина, но стигаха за половин село — все упорити побойници и едри като дъбове.

На пето място — Шикорци, набити като дънери, жилести и мърморковци.

След това — Клембовите момчета и другата младеж, стройна, буйна, заядлива и жадна за каквито и да са побоища. Водеше я Гжеля, братът на кмета.

Най-накрай вървяха Билицовци, Кобусовци, Причковци, Гулбасовци, Пачешовци, Балцерци и… кой би могъл да ги спомене всичките!…

Вървяха твърдо, та чак земята се тресеше, мрачни, решителни и страшни като някой градоносен облак, който само святка, надува се от гръмотевици, заглъхва и всеки миг може да падне и да смаже цял свят.

А след тях се носеха плачовете, писъците и жалбите на останалите в селото.

Светът бе още помъртвял от нощния студ, пълен със сънена тишина и повит от люти и искрести мъгли.

Тишина владееше в горите, остър студ повяваше и слаб отблясък на зората поруменяваше върховете на дърветата, а тук-там се сипеше и върху бледия сняг.

Само във Вълчите долове гърмяха трясъците на час по час заваляните дървета, ударите на секирите и пронизителното остро стържене на трионите.

Събаряха гората!…

Още от зори работеха повече от четирийсет души; налетяха те в гората като ято кълвачи, залепиха се по дърветата и усърдно, упорито заудряха и дърветата почнаха да падат едно след друго, сечището растеше, отсечените великани лежеха натъркаляни като утъпкана нива. Само тук-там като твърди бодли стърчеха оставени за подраст гъвкави дървета, които се навеждаха тежко като жалостни майки и оплакваха убити синове, тук-там глухо шумоляха недосечени храсти или някое жалко дръвце, което брадвата не е могла да хване, трепереше от тревога, а навред върху изпотъпканите снежни покривала като на погребални постелки лежеха избити дървета, купчини клони, мъртви върхари и могъщи трупове, прилични на одрани и насечени тела, а струи от жълти стърготини се разливаха из снега, сякаш бяха печалната кръв на гората.

Наоколо, надвесена над сечището като над зинал гроб, стоеше гъстата, извисена и непрогледна гора. Застанали притиснати едно до друго, наведени и тревожно смълчани, дърветата като приятели, роднини и познати се вслушваха със сподавен вик на отчаяние в загиващите и гледаха вкаменени безмилостната сеч.

Защото секачите вървяха все напред, пръснали се в широка редица, и бавно, мълчаливо се врязваха в наглед непобедимата гора, която им препречваше пътя като мрачна, извисена стена от гъсти стъбла и така ги засланяше със своята огромност, че те се губеха в сянката на клонаците й, само секирите бляскаха в мрачината и неуморно удряха, само стърженето на трионите не спираше нито за миг и час по час някое дърво се олюляваше и изведнъж, като измамно хваната в примка птица, се откъсваше от близките си, удряше с клони и със смъртно охкане падаше на земята — а след него второ, трето, десето…

Падаха грамадни борове, вече позеленели от старост, падаха ели, сякаш наметнати с конопени плащове, падаха клонести смърчове, падаха потъмнели, обрасли със сиви брадати лишеи дъбове — като някои старци, които нито гръмотевици са могли да сломят, нито столетия са съкрушили, а секирите ги отмъкваха в гроба, и толкова много други по-долни дървета, да може да ги изкаже човек!…

Гората умираше със стенание, дърветата падаха като упорити в бой мъже, натиснали се един други, неотстъпчиви, яки, но ги биеше непреодолима сила, та не смогваха и „Господи!“ да извикат, а изведнъж цели вериги се накланяха и падаха в ръцете на лютата смърт.

Гората ечеше, земята непрестанно трепереше от падането на дърветата, брадвите удряха неспирно, стърженето на трионите не преставаше и съскането на клоните като последно издихание пронизваше въздуха…

И така се нижеха часове след часове, и все по-нови откоси от дървета осейваха сечището, и работата не спираше.

Свраките крещяха и се люлееха по оставените за подраст самотни дървета, ту понякога ято от врани прелетеше над това поле на смъртта, ту дивеч някой се измъкнеше от гъсталака, заставаше на края и дълго гледаше с изблещени очи развеяните пушеци на огнищата, които падаха по дърветата, и като съгледаше хора, избягваше с рев.