Владислав Реймонт - Селяни

Това изпитваше и Агата, като куцукаше полека и поглъщаше с очи тези любими места, тази свещена земя, и ходеше като пияна.

И чак когато камбанката на липчанската черква зачурулика като птичка и свикваше народа на молитва, чак тогава старицата се сепна и падна на колене…

… че с твоята света помощ ти стори, та се върнах пак…

… че беше милостив, господи, към сиротицата…

Нима тя можеше да приказва! Сълзите като обилен дъжд заляха сърцето й и течеха по измършавялото й лице, та само мърмореше нещо и тъй се тресеше в душата си, че никак не можеше да налучка броеницата, нито думите на молитвата, пръснати по душата й като парлива роса. И тя стана със сила и тръгна, като гледаше внимателно по полето и казваше на глас случайно дошла на ума й дума от молитвата…

Понеже денят бе напреднал и мъглата се бе вдигнала напълно, Липци се показа пред нея като на длан. Селото бе разположено малко в низина, покрай огромен вир, който се синееше като огледало под лекичка белезникава покривка; ниските и широки къщя като верни приятелки, насядали в още голите градини, бяха наредени около водата. Тук-там над покривите се виеше дим, прозорци проблясваха на слънцето или пък се белееха през черните още овошки наскоро белосани стени.

Сега тя можеше да види поотделно всяка къща. На самия край на селото при пътя, по който тя вървеше, бе воденицата; нейният гръмовит шум се чуваше все по-ясно; почти насреща на другия край се издигаше всред грамадни дървета черквата с високите си бели зидове и прозорците й и златният й кръст върху кубето лъщяха на слънцето; до черквата се червенееше керемиденият покрив на дома на свещеника. Наоколо, докъдето поглед стигаше, се изправяха като син венец горите, разстилаха се необгледните поля, разполагаха се далечни села, прилични на прилепнали до земята и скрити в градини сиви гъсеници; виждаха се кривулично прокарани пътища, редици наведени дървета, пясъчни дюни, обрасли рядко със смрики, и тясната нишка на рекичката, която течеше с блясък и се вливаше между къщята във вира.

По-близо, около селото, като грамаден кръг се простираха земите на Липци, изрязани на ивици като кълчищни платна, прострени под хълмовете и нарязани на дялове. Виеха се и се протакаха ниви до ниви, разграничени от криви слогове, по които начесто стърчеха клонести круши, издигаха се обрасли в трънаци купчини камъни, в златистата светлина се очертаваха сивите и омърляни като изпоцапан парцал угари; тук зеленикави покривала от есенници, там миналогодишни черни картофища или стари подметки, а някъде из трапчините се сивееха води и се провличаха като разтопено стъкло. Зад воденицата се простираха ръждивите ливади, по които бродеха и час по час тракаха щъркели, и зелищата, още цели плувнали във вода, на които само тировете на лехите се виждаха и лъщяха като риби; над тях се виеха белокоремести калугерици, а по кръстопътищата стоеха на стража свещени кръстове и други божи изображения. Над всичкия този свят, хлътнал малко на онова място, дето се бе прилепило селото, висеше разгорялото се златисто слънце, звънтяха песни на чучулиги, понякога от оборите се разнасяше скръбно мучене на добитък или гъски погакваха гъгниво нейде си и човешки гласове процепваха въздуха, а заедно с това повяваше топъл лъх на приятен вятър и поглъщаше всички тия гласове, та земята потъваше понякога в такава тишина и замисленост като в свещен миг на раждане и зачеване.

Работници рядко се виждаха из нивите, само съвсем близо до селото се мяркаха няколко разривачки на тор и остра, пронизително дразнеща оборска миризма се носеше обилно наоколо.

— Спят ли мързеливците, та в такъв хубав ден никой не е на нивата… земята чак плаче за плуг! — мърмореше ядосано Агата.

И за да бъде по-близо до нивите, отби се по пътеката, която водеше зад изкопа, където червените ресници на паричките вече се отваряха към слънцето и тревата по-гъсто се зеленееше.

Наистина по нивите беше толкова пусто, че да се чуди човек! Нали добре помнеше от миналата година по това време как полето просто аленееше от вълненици и чак земята се тресеше от припеви и момински крясъци; разбираше тя, че е крайно време при такива хубави дни да се изкарва тор, да се подорава, да се сее, а днес какво е? Един-едничък мъж, когото съзря нейде всред полето, сееше нещо: вървеше наведен и се връщаше, като хвърляше в полукръг някакво семе.

„Грах навярно сее тъй рано… Доминиковичините момчета ще да са, тъкмо техните ниви се падат там… Да ви дари и наспори господ милосърден, мили стопани!“ — шепнеше си тя сърдечно.