Владислав Реймонт - Селяни

„На панаир ще да са отишли, или?“ — мислеше си Агата, като разглеждаше още по-внимателно къщите.

Новите греди на кметовите плевни се жълтееха през безлистните овошки, а близката Гулбасова къща бе с отвеяна слама, та летвите на покрива се виждаха отдолу като голи ребра.

— Ветровете зимъска са я отвеяли, но тоя безделник го е мързяло да го поправи! — мърмореше си тя.

До нея в стара изкривена къщурка живееха Причекови; от изпочупените стъкла на прозорците се подаваха сламени валма.

Ето и къщата на помощника, обърната по стара мода със страничната си стена към пътя.

Веднага след нея Плошковата, обитавана и в двете крила.

След това и Балцерековата казарма, не знам къде да е, би я познала: лична къща, понеже момите бяха нашарили с вар сивите й стени, а рамките на прозорците — с небесносиня боя.

А по-нататък, в обширна и стара овощна градина, се бяха разположили Бориновци, първите липченски стопани и богаташи. Слънцето трептеше в чистите стъкла на прозорците; стените светеха като новобелосани; дворът беше обширен, стопанските сгради построени наред и тъй прави и хубави, че мнозина и къщи такива нямаха. Оградите цели и всичко в такъв ред, дето и у холандски колонисти не можеше да бъде по-хубаво.

И по-нататък — Голембовата къща.

И другите, които тя знаеше като молитва наизуст. Но навсякъде бе еднакво тихо и пусто, само по градините се червенееха постелки и разни дрехи, оставени да се проветрят, тук-там само се щураха разсъблечени по ризи жени, които разкопаваха лехи из градините.

В закътаните места на градините оставени за семе зелки бяха пуснали из изгнилите си глави зелени опашки, а покрай стените в сивата пръст израстваха бледите кълнове на кремовете, под покривка от тръни растяха разсадите, дървета бяха набъбнали с лепкави пъпки и навсякъде покрай плетищата бяха избуяли коприви и разни други бурени. Храстите на френското грозде бяха вече посипани с младичка светла зеленина.

И макар че същинска пролет се сипеше право от небето и туптеше във всяка набъбнала буца пръст, в Липци изглеждаше някак тъжно, тихо и пусто.

„А мъже нито за цяр няма. Не, навярно са отишли в съдилище или са ги свикали на събрание.“

Така си обясняваше тя, като влизаше в широко разтворената черква.

Службата беше свършила, свещеникът изповядваше в изповедалнята, двайсетина души от други села седяха тихо, събрани по чиновете, и само от време на време се понасяха из черквата тежки въздишки или откъснати думи от молитва.

От окаченото на шнур пред големия олтар и запалено кандило се извиваха сребристосини ивици дим и се насочваха към високия прозорец, през който надничаше слънцето; зад стъклата отвън цвъртяха врабци и се втурваха понякога в самата черква със сламки в човчиците, а понякога и разчуруликани ластовици влизаха вътре през голямата врата, повъртяваха се объркани в тишината и хладината на стените и бързо избягваха в ясния божи свят.

Изчете си тя само късичка молитва, така вече й се щеше по-скоро да стигне у Клембови, но току пред черква почти се сблъска с Ягустинка.

— Агата! — викна оная с голяма почуда.

— Ами още съм жива, господарко! Жива съм! — и посегна да й целуне ръка.

— А казваха, че си изпружила вече крака някъде из топлите страни… Но този лесен божи хляб не ти е понесъл, нещо ми приличаш на пътник за оня свят… — говореше тя подигравателно и я разглеждаше.

— Имаш право, господарко!… Едвам дотътрах кокалците си… ще си отида скоро, ще си отида…

— У Клембови ли бързаш?

— Па къде на друго място? Нали са ми роднини…

— Добре ще те посрещнат, харни торбици носиш, па и някой грош ще има във възелчетата, та то се знае, с готовност ще те признаят за роднина.

— Здрави ли са, не знаеш ли? — Не й се харесваха на нея тия подбиви.

— Здрави са… само Томек беше малко поотслабнал, та сега се лекува в затвора.

— Клемб! Томаш! Не думай, не ми е никак до смях!

— Рекох, па и ще прибавя, че не е самичък, харна му е дружината, нали е там цялото село… Не ще ги операт и моргите, като скръцне съдът вратите и ги тури зад решетките.

— Божичко, света Богородичке и свети Йосифе! — простена Агата, като се вцепени от учудване.

— Върви по-скоро при Томковица; ще се налапаш там новини от мед по-благи. Хи, хи! Празнуват си мъжете, да ти е мило да ги гледаш! — засмя се Ягустинка хапливо, а злите й очи стреляха с омраза.

Агата се потътра оглушала и не можеше да повярва на чутото. По пътя срещна няколко познати жени, които я поздравяваха приветливо и казваха това-онова, но тя сякаш не чуваше, раздрусана от все по-хаплив страх, та нарочно се поспирваше, само и само да забави потвърждението на тия ужасни истории. Тя дълго седя до оградата на свещеническия дом и безсмислено го гледаше. На входа стоеше на един крак щъркелът, сякаш надзираваше кучетата, които лудееха по жълтите пътечки на градината, а Ямброжи и слугинята покриваха с нови чимове страните на кръглата цветна леха, която вече се ръждавееше като желязна четка от младите буйни кълнове на най-различни цветя.