Владислав Реймонт - Селяни

— Сега се чувствувам като вдовица, та разбира се, че и сама ще трябва да се грижа за децата си и за всичко.

И още същия ден привечер отиде у Клембови и у други познати да се научи какво става с Борина… защото добре помнеше думите му, казани, когато се разделяха.

Но не отиде веднага при него, изчака още няколко дена, защото се пазеше да се мярка пред очите му тъй скоро след всичко станало.

Едва в първата сряда от постите, без да приготви дори закуска, огърна се, колкото можа по-добре, повери децата си на Веронка и се тъкмеше да излезе.

— Къде се стягаш тъй рано? — попита Антек.

— На черква, празник е, пепелива сряда 27 27 Католически църковен обред: свещеникът посипва главите на богомолците с малко пепел в знак на покаяние. — Б.пр. е днес — отвърна тя неохотно и уклончиво.

— Закуска няма ли да приготвиш?

— Върви в кръчмата, евреина ще ти даде на вересия — рече тя неволно.

Той скочи на крака, сякаш някой го удари с тояга, но тя излезе, без да обръща внимание на това. Тя вече не се страхуваше от крясъците и от гнева му, струваше й се като чужд и тъй далечен, та дори сама се чудеше на това, и макар че понякога в нея трепваше нещо като последен пламъчец на някогашна любов, като огнец, отрупан с печали и притъпкан, тя го гасеше съзнателно, със силата на спомените от онези непреболени обиди.

И други хора отиваха на черква, когато тя сви по големия път с тополите.

Настана ясен и хубав ден, слънцето още от сутринта грееше, силният мраз от нощта още не бе омекнал, от стрехите капеше като нанизи от лъскави маниста, заледените води по пътищата и изкопите светеха като огледала, а осланените дървета искряха на слънцето, пламтяха и като че ли в сребърна прежда се носеха по земята; чистото синьо небе, обсеяно с малки млечни облачета, трепкаше в слънцето като цъфнала нива с лен, когато стадо овци се втурнат в нея и така се наблъскат, че едвам се виждат белите им вълнести гърбове. Въздухът полъхваше чист, студен и тъй пресен, че човек с наслада го дишаше. Цял свят се развесели, локвите лъщяха, вкоравелите като стъкло снегове проблясваха като злато, децата разпалено се пързаляха по улиците и радостно кряскаха, тук-там под стрехите някой старец се беше припекъл на слънце, дори кучетата радостно лаеха и подгонваха присламчилите се за храна ята врани — и чуден слънчев топлик заливаше целия свят с яснота и с почти пролетна топлина.

Но в черквата Ханка бе облъхната от пронизителна хладина и дълбоко молитвено мълчание. Тиха служба вече се отслужваше пред големия олтар, народът в набожно съсредоточение, унесен в молитви, бе гъсто изпълнил средната част на черквата, заляна от потоци светлина, а окъснели все още прииждаха.

Ханка не отиде при другите. Тя тръгна, в страничната част на черквата, съвсем празна и тъй мрачна, че само тук-там позлатите лъщяха от ледените и съвсем оскъдни ивици светлина; тя искаше да остане сам-самичка с душата си и с бога, коленичи пред олтара на Възнесението, целуна пода, разгърна ръце и вгледана в благото лице на Богородица милостива, потъна в молитва.

Едва тук тя избухна в жалби, пред светите крака на утешителката тя принесе с най-дълбоко смирение и безкрайна надежда окървавената си в рани душа и правеше сърдечна изповед. Пред майката и господарката на целия народ тя се каеше за всички прегрешения, защото, разбира се, е била грешна, щом господ я е наказал, грешна е била! „И недоброжелателна към другите, и горделива, и крамолница, и немарлива, и да си хапна добре обичах, и помързяваше ме, и за божия служба небрежна — грешна бях“ — викаше тя с разпалена, обляна с кръв болка на сърдечно съкрушение, че е чудно как не се пръсна сърцето й, и се молеше за милост, просеше милосърдие и за тежките прегрешения на Антек и се блъскаше в сърдечна молба като някоя птичка, която бяга от смъртта и удря крила о прозореца, пърпори и писка жално да й помогнат.

Плачът й се раздрусваше и обгаряше от жаравата на молбите; от душата й като от жива рана изтичаше струя от молитви и плачове, които като кървави бисери се пръскаха на студения под.

Свърши се службата и всички в съкрушение, а мнозина и с плач пристъпваха към олтара и навеждаха покорно глави под пепелта, която свещеникът с гласна молитва на покаяние посипваше върху коленичилите.

Без да чака церемонията с пепелта, Ханка излезе вън и се чувствуваше с повишени сили и вече напълно уверена в божията помощ.

С вдигната глава отговаряше на хорските поздрави, мина неустрашимо между любопитните погледи и смело, макар и разтреперана, сви в Бориновата порта.