Владислав Реймонт - Селяни

гръмна черквата, като че ли викът изскочи из едно необхватно гърло и избухна с такава печална сила, с такова жално стенание, че стените чак се разтресоха. Народът се изправи на крака, раздвижи се и всички гласове гръмнаха изведнъж, запяха с цялата си душа и с всичкия плач на покаяние.

Изпяваха, а дълго след туй по черквата се носеха звънливи, болезнени екове и шум от хлипания, въздишки и горещи молитви.

Службата се проточи още дълго, но той се бе вече напълно съвзел. Дрямката го напусна, само някаква тежка, непобедима тъга се вкопча в душата му и така я разпъваше, че ако не го бе срам, не би задържал сълзите, които напираха на очите му. Той искаше вече да излезе, да не дочака края, но в същия миг органът затихна, свещеникът застана пред олтара и започна поучението.

Народът пристъпи напред, та не можеше и да се помисли за излизане. Той дори не можеше да мръдне — тъй бе притиснат до преградата пред олтара. Тишина зацари в черквата и всяка дума на свещеника можеше ясно да се чуе. Той разказваше за Исусовите мъки, а като свърши за тях, почна да укорява грешните, да разтърсва застрашително ръце и час по час поглеждаше към Антек, който стоеше тъкмо срещу него, само че малко по-ниско, и не можеше да откъсне очи, сякаш прикован и омагьосан от палещите погледи на свещеника…

В струпаната и заслушана навалица вече се обаждаха плачове; тук-там се дочуваше жал на въздишка или пък свещената дума „Исусе“ звучеше като стенание, а свещеникът приказваше все по-силно и по-страшно. Той като че ли растеше в очите на всички, приемаше исполинскн размери, мяташе светкавици с очите си, издигаше ръце и думите му падаха като камъни върху главите и като нажежено желязо пареха сърцата — защото почна да шиба и укорява всички провинения и безпътства, каквито биваха допускани: и закоравелост в грехове, и непомнене божиите заповеди, и вечните свади, побоища и пиянства. Тъй разпалено говореше, че душите се затресоха в мъката на своите грехове и плачове, и въздишки на покаяние зашумяха като ситен дъжд. А свещеникът изведнъж се наведе към Антек и с гръмлив глас завика за изродените синове, за подпалвачите на родните си бащи, за такива съблазнители и грешници, които няма да избягнат вечния огън, нито човешкото наказание!

Целият народ изгуби и ума, и дума. Изведнъж всички утихнаха и притаиха дъх в гърдите си, всички погледи като град от светкавици паднаха върху Антек, понеже разбраха кого съдеше свещеникът. А той стоеше изправен, блед като платно и едвам дишаше, защото тия слова връхлитаха върху му с такъв трясък, сякаш цялата черква се събаряше отгоре му. Той се само озърна наоколо като че ли за помощ, но около него се образуваше празно пространство: той видя плахи и страшни лица, които неволно се отдръпваха от него като от обезумял, а свещеникът викаше вече с всичкия си глас, проклинаше го и го приканваше към покаяние, а после се обърна към народа, простря ръце и викна да се пазят от такъв разбойник, да се вардят от него, да не дават на такъв ни огън, ни вода, ни храна, дори от стряхата си да го пъдят като молепсан от грях, защото заразява всичко, замърсява, па ако се не поправи, ако не се откаже от злото, ако се не покае — да го изтръгнат като коприва и да го махнат, да го унищожат.

Антек внезапно се обърна и бавно тръгна към изхода. Хората отстъпваха от пътя му, та вървеше като по изведнъж сторена улица, а гласът на свещеника летеше подире му, шибаше и му нанасяше кървави рани.

Някакъв отчаян вик се нададе в черквата, но той не слушаше, а вървеше напред, бързаше, за да не падне мъртъв от мъка, да избяга от тия хищни погледи, от този страшен глас.

Излезе на улицата и без да знае накъде върви, втурна се по тополовия път към гората, спираше се изплашен за миг и слушаше гласа, който постоянно бръмчеше като камбана в ушите му и тъй тежко удряше, че по едно чудо главата му се не пръсна.

Нощта бе тъмна и ветровита, тополите шумно се огъваха, та понякога някоя клонка го удряше по лицето, или пък отново утихваше и дребен, неприятен мартенски дъжд шибаше в лицето, но Антек не гледаше нищо, тичаше като луд, поразен и пълен с неизказан ужас.

— По-лошо от това не може и да бъде! — прошепна най-сетне той, като се спря. — Право е! Право каза! Божичко, божичко мой! — ревна изведнъж той и се хвана за главата, понеже в този миг като че ли прозря своите провинения и грехове, та просто нечовешки страх сграбчи душата му и я раздра на късове.