Владислав Реймонт - Селяни

И всички заедно правеха такива скандали, нападения и побоища из село, че всеки ден се оплакваха от тях на кмета, дори и на свещеника.

Матеуш го съветваше, но напразно; напразно и Клемб от искрено приятелство го заклеваше да се опомни и да не се погубва сам, напразно го увещаваше — Антек нито слушаше, нито позволяваше да му се говори, все повече и повече се забравяше, пиеше и се заканваше, и негодуваше вече против цялото село.

И тъй потъваше в своята гибел, сякаш по някоя стръмна урва, без да мари за нищо и за никого, но селото не преставаше да го следи зорко и макар че различни хора различно приказваха за подпалването, но като го виждаха какво прави, все повече се наежваха против него. Па освен това, понеже и ковачът подстрекаваше прикрито, дори предишните му приятели полека-лека се отвръщаха, избягваха го отдалеко и първи явно негодуваха срещу него. В същност той малко държеше на това, заслепен от жаждата за отмъщение, защото живееше само с тази грозна мисъл и я раздухваше като жарава, за да пламне.

При това, като напук на всички той не изостави и Ягна; любов ли го теглеше към нея, или нещо друго, един господ знае — те се срещаха в Доминиковичината плевня, разбира се, тайно от майката, само дето Шимек с готовност им помагаше, уверен, че Антек ще му помогне да се ожени за Настка.

Ягуша му излизаше без желание и винаги със страх, понеже любовта и като че ли съвсем беше изчезнала след камшика на мъжа й, от който тя носеше болезнени следи, но я беше страх и от Антек, защото я бе заплашил, че ако не излезе винаги, когато я повика, посред бял ден, пред всички ще влезе в къщи и ще я набие още повече от Борина.

Разбира се, ако някой извърши грях по вина на другиго, той не е вече така разположен към него, но нали я принуждаваше, тя, ще не ще, излизаше.

Обаче това не трая дълго, защото още в пепеливия четвъртък Шимек дотърча при него в кръчмата, дръпна го в къта и му каза, че помирили Ягна със стария и тя пак отишла при него.

Сякаш с климия го блъснаха по темето, така му притъмня от тази новина, понеже вчера по мръкнало се беше видял с нея, а тя не му спомена ни дума за това.

„Крила е от мене!“ — помисли си той и сякаш някой жарава изсипа в сърцето му, та едва изчака до вечерта и изтърча.

Дълго обикаля той около бащината си къща, разглежда и чака при прелеза, но тя не се и показа. Той толкова се разлюти от това и стана тъй дързък, че измъкна един кол и влезе в двора, готов на всичко, решен дори да влезе и в къщи — беше вече при вратата и дори хващаше дръжката, но в последния момент нещо го отблъсна от вратата, споменът за бащиното му лице се изпречи пред погледа му с такава сила, че той се отдръпна развълнуван, разтрепера се цял от ужас, не можа да се реши и тихо, боязливо и бързо се върна назад.

Не можа после да разбере от какво се уплаши, какво стана в него — също като някога при вира.

Но той не можа да се види с нея и следните дни, макар че прекарваше и дебнеше като вълк по цели вечери при прелеза.

Не я срещна дори и в неделя, макар че дълго стоя на пост пред черквата.

Затова намисли да отиде на вечерня, уверен, че ще я срещне и ще намери някакъв начин да поговори с нея.

Беше закъснял малко; вечернята беше почнала, черквата бе пълна и тъй мрачна, че само под покрива малко се сивееха последните останки от деня, а долу в сумрака, между тук-там тлеещите пламъци на свещи гъмжеше народът, шумеше като река и се люшкаше към бляскаво осветения олтар. Той се промъкна чак до решетката и се огледа крадешком, но не видя нито Ягна, нито някой от бащиния му дом, затова пък често долавяше насочени към него любопитни погледи и чувствуваше, че го следят, защото често някой пошепваше нещо на съседа си и сочеше, незабелязано към него.

Пееха вече „Горки печали“, понеже беше първата неделя от постите. Свещеникът с бяла одежда стоеше настрана от олтара с книга в ръка и час по час поглеждаше строго към него.

Органът гърмеше и музиката му проникваше в душата. Целият народ пееше в един глас, а от време на време гласовете прекъсваха, органът млъкваше и от балкона, като че ли нейде изпод небето, се разнасяше плачливият прекъсван глас на органиста, който четеше разсъждения върху мъките Христови.

Антек нищо не слушаше, защото полека-лека забрави за какво беше дошъл и къде се намира, песните го пронизаха и обвиха с нежна люлееща мелодия и той някак чудно изгуби сили; дрямка и дълбока тишина го налегна, като че ли потъваше някъде или летеше в някаква светлина, и колчем дохождаше на себе си и отвореше очи, срещаше погледа на свещеника, който постоянно го гледаше, защото беше на по-високо от другите и се виждаше отдалече. Този поглед тъй го пронизваше, та Антек извръщаше натежала глава и пак забравяше всичко; изведнъж той се сепна.