Владислав Реймонт - Селяни

В такова кучешко време по-скоро се забрави за пожара, още повече, че нито Борина, нито Ягна, нито Антек дразнеха със себе си хорските очи. Забравиха ги като потънал на дъното камък, над който само от време на време водата се раздвижи, набръчка се, разклати се, разлюлее се, зашуми и пак затече спокойно.

Така минаха няколко дена, чак до последния — сирния вторник.

Понеже последните дни на сирница бяха като полупразници, още от сутринта наставаше голямо движение из къщите, защото украсяваха стаите и почти от всяка къща по някой отиваше в града, за да накупи туй-онуй, най-вече месо и някое парче колбаса или пръжки, само сиромашта трябваше да се задоволи с херинга, взета на вересия от евреина, и с картофи и сол.

У богатите още от пладне пържеха понички, та въпреки дъжда по цялото село се носеше миризма на прегоряла мас, на пържени меса и други още повече дразнещи вкуса неща.

Мечкарите се мъкнеха пак от къща на къща със своите причудици, та постоянно и в различни посоки избухваха вресливите гласове на момчетата.

Вечерта пък след вечеря стъкмиха музика в кръчмата, където и куцо, и сляпо побърза да отиде, без да гледа лапавицата, която заваля още на мръкване.

Веселяха се от все сърце, понеже беше за последен път пред великите пости. Матеуш свиреше на цигулка, Петрек, Бориновият ратай, пригласяше с флейтата, а Яшек Превратния удряше дайрето.

Танцуваха от все сърце, както рядко биваше, и до късно, докато черковната камбана удари в знак, че е полунощ и че сирница се свърши. Изведнъж музиката млъкна, танцуването спря, набързо доизпиха шишенца и чаши и народът тихо се разотиде, като остана само Ямброжи, напил се яката, и по своя навик започна да пее пред кръчмата.

До късно светеше само у Доминиковица, казват, че до втори петли, защото седели там кметът и помощникът и спогаждали Ягна с Борина.

Селото отдавна спеше, мълчание обгърна света, тъй като дъждът от среднощ престана, а те още разговаряха…

Само у Антекови не беше тихо, нито имаше спокоен сън, нито весели последни заговезни.

Какво ставаше в душата на Ханка през тия дълги дни и нощи от оная минута, когато във време на пожара той я срещна пред къщи и я принуди да се върне, това може би само един господ знаеше и никакво човешко слово не можеше да го изкаже.

Разбира се, още същата нощ тя узна всичко от Веронка.

Душата й замря от мъка и тя лежеше като някой гол, страшен в смъртта си труп. През първите два дена тя почти не стана от хурката, за предене не предеше, а само движеше неволно ръце като човек в смъртна дрямка, загледана с празен, догорял поглед в себе си, загледана в лютите вихри на скърбите, в жалните мътилки на парливите сълзи, на бедата и неправдата, та нито спеше, нито ядеше, нито знаеше добре какво става около нея през това време; дори за детските плачове бе забравила и за себе си, та Веронка се съжали над нея и се погрижи за децата и за стария, който на всичко отгоре заболя след ходенето в гората, лежеше до печката и тихо пъшкаше.

Антек също като че ли не беше у дома: той излизаше в зори и се връщаше късно през нощта, без да поглежда нито нея, нито децата, пък и тя не можеше да преодолее себе си, за да му каже поне една дума — не би успяла. Душата й бе тъй потисната от жал, че беше сякаш вкаменяла.

Чак на третия ден тя се поокопити, стресна се сякаш от страшен сън, но тъй променена, сякаш съвсем друга след тази мъртвина: лицето й посивяло съвсем като пепел, набраздено от бръчки, състарила се беше с години и беше тъй студена, като че някой от дърво я беше изрязал. Само очите й святкаха сухо и устата й още повече бе стисната. При това съвсем измършавя, та дрехите висяха на нея като на окачалка.

Стана тя пак за живот, но променена вътрешно, защото при все че душата й беше като сплавена на пепел, в сърцето си усети някаква чудна, отдавна неусещана сила, упорита сила за живот и борба, смела увереност, че ще превъзмогне и ще надделее над всичко.

Тя отиде веднага при децата, които жално поплакваха, прегърна ги и чудно как не ги задуши с целувките си; заедно с тях тя избухна в дълъг облекчителен плач, от което й олекна и паметта й се възвърна.

Понареди набързо къщата и отиде при Веронка да й благодари за доброто сърце и да й поиска извинение за някогашните обиди; веднага настана помирение, на което сестрата не се чудеше, а само не можеше да разбере защо Ханка не се оплакваше от мъжа си, не му се заканваше, не окайваше съдбата си, не, сякаш тези неща бяха отдавна умрели и отдавна забравени — само дето най-после рече: