Владислав Реймонт - Селяни

На двора остана и ковачът, но така ядосан от станалото, че мълчеше, въртеше се неспокойно, разглеждаше по кътищата и току подгонваше Лапа, който постоянно го лаеше и заяждаше…

Борина пък през всичкото време не се показа нито веднъж. Казаха, че се заровил под юргана и спи, само Южка с подпухнали от плач очи излизаше пред къщи, поглеждаше народа и се скриваше пак. Оставаше само Ягустинка да се грижи за стоката, но и тя днес беше като хаплива оса и като никога недостъпна, та хората се боеха да я питат, защото така отговаряше, че сякаш с коприва жулваше.

По пладне пристигна писарят със стражари и взеха да описват изгорялото и да разследват причините за пожара, затова, разбира се, и останалите хора се пръснаха по всички посоки, да не ги пишат свидетели.

Улиците изведнъж почти напълно опустяха. Истина, снегът постоянно валеше, дори и още по-мокър: преди да падне на земята, се топеше и покриваше всичко с рядка кал, но в къщите бръмчеше като в кошери, защото този ден в Липци стана като неочакван празник, рядко някой работеше и мислеше за друго нещо, тъй че тук-там и крави промучаваха над празни ясли. Навсякъде приказваха, често някой се промъкваше от къща на къща, жените тичаха готови да бъбрят и новините се виеха като врани от комин на комин. В прозорците и по вратните, пред портите назъртаха любопитни лица и чакаха да видят дали стражарите не ще поведат Антек!

Любопитството и нетърпението растяха от час на час, но нищо сигурно не се знаеше, понеже често се явяваше някой задъхан и казваше, че отишли вече за Антек, а други се кълняха, че той набил стражарите, че се изскубнал от ръцете им и дим да го няма, трети пък съвсем друго плещеха.

Само това беше истина, че Витек тичаше за водка до кръчмата и че Бориновият комин много пушеше, и от това заключаваха, че готвят за стражарите.

А привечер премина бричката на кмета с писаря и стражарите, но без Антек.

Смайване и разочарование от несбъдналото се очакване обзе селото, защото всички бяха уверени, че ще го отведат в затвора, окован във вериги. Напразно блъскаха умовете си и обмисляха какво е признал старият при дознанието. Това знаеше само кметът и помощникът, но те не искаха нищо да кажат, та любопитството неизмеримо растеше и се пущаха все по-различни, съвсем невероятни слухове…

Бавно настъпи тъмната и доста тиха нощ. Снегът бе престанал и изглеждаше като че ще хване мраз, защото, макар че тъмни облаци се гонеха по небето, но тук-там във високите пролуки блясваше светла звезда и остър полъх леко стягаше омекналия сняг, та хрупкаше под краката. По къщите бляскаха светлини и хората се събираха из тесните стаи пред огнищата и се успокояваха след вълненията през целия ден, без обаче да престанат да сноват догадки и предположения!

Наистина имаше за какво: щом не откараха Антек, значи, не той е запалил, тогава кой? — Не е и Ягна, на това никой не би повярвал, и старият не е — такава мисъл не можеше и да дойде някому в главата!

Затова блуждаеха сякаш пипнешком, без да могат да намерят никакъв изход от мъчителната загадка… По всички къщи приказваха за това и никой не узна истината, но от тези обсъждания излезе само това, че най-сетне гневът им към Антек попремина, млъкнаха дори и неприятелите му, а приятелите като Матеуш надигнаха пак гласове за защита; затова пък се възбуди страшна омраза към Ягна и достигаше до опасност от страшен, смъртен грях. Жените я подеха на езиците си и така я мъкнеха от уста на уста като по остри тръни, та не оставяха здраво нито късче от кожата й! Изпати си от това не малко и Доминиковица, изпати си… и още повече ги беше яд на нея, че никой не знаеше що става с Ягна, тъй като старата отпъждаше от прага любопитните като омразни кучета.

Но това, в което бяха съгласни и което всички еднакво изпитваха, беше дълбокото съчувствие към Ханка, всички искрено и сърдечно я съжаляваха и окайваха и дори още вечерта Клембовица и Шикорица отидоха у нея с добра дума и й занесоха нещо във вързопче.

Така изтече този ден, който дълго ще се помни, а сутринта всичко се върна към старото. Любопитството угасна, ядът изстина, яростта утихна и отпадна и всеки се върна към обикновения си живот, наведе глава под ярема и понесе, както бог дал, участта си — без шум и с търпение.

То се знае, тук-там още приказваха за тези случки, но все по-рядко и по-немарливо, защото всекиму са по-близки собствените грижи и печали, които всеки ден поотделно му донася.

Дойде март и настанаха непоносими времена: тъмни и печални дни, прокиснати от влага, от дъжд или от мокър сняг, та едва можеше да се подаде човек из къщи. Слънцето сякаш се скри нейде из ниските зеленикави бездни на облаците, та не светваше дори за миг — снеговете бавно се топяха или пък омекнали и влажни се зеленееха от мокрота, сякаш обраснали с плесен; водата се задържаше в браздите и обливаше ниските места и дворищата, а нощем хващаше мраз, та беше трудно да се застои човек по заледените пътища и пътеки.