Владислав Реймонт - Селяни

А мъжете в друга купчина се разговаряха по-спокойно, но не по-малко злобно роптаеха против Антек; полека-лека яд обземаше всички сърца, дълбоко и люто негодуване вълнуваше тълпата, святкаше като гръмотевица в очите, не една пестница се протягаше застрашително и бе готова да удари, та дори Матеуш, който беше в негова защита, махна с ръка и рече накрай:

— Трябва да му се е бил побъркал ума, ако е направил това!

Но ядосаният ковач скочи и взе да обяснява на хората, че Антек отдавна се е заканил с палеж, че старият отдавна вече знаел това и че с всички сили бдял.

— А че той е направил това, готов съм да се закълна, па има и свидетели, ще кажат, а за такива трябва да има наказание! Ами не се ли сговаряше постоянно с момчетията, не ги ли бунтуваше против по-старите, не ги ли наговаряше към престъпление? Знам дори и с кои, знам, виждам ги дори и сега ме слушат като говоря, па смеят и да го бранят! — крещеше той сърдито. — Зараза е плувнала от него по цялото село, зараза! В затвора да го закарат, на Сибир, с кърпели като бясно куче да го убият, че му не стига греха със собствената му мащеха… ами и ще пали! Само по едно чудо, дето цялото село не хвръкна! — крещеше той разпалено, види се, пак с някаква сметка.

Рохо, който стоеше с Клемб настрана, обмисли всичко туй и рече:

— Много сте го нагрозили, а до вчера пиехте с него в кръчмата.

— Всеки, който може да превърне селото в просяшко, ми е враг — отвърна ковачът.

— Но дворянина не ти е враг! — подхвърли сериозно Клемб.

И взе да ги навиква, закрещяха и други, а ковачът се пъхаше между хората, подстрекаваше, подбуждаше към отмъщение, измисляше небивали неща за Антек, докато и народът, вече твърде възбуден, се обърка съвсем и се раздвижи, развикаха се да доведат подпалвача, във вериги да го оковат и да го заведат в управлението, а други, по-разгорещени, търсеха вече тояги и бяха готови да се залетят, да го извлекат от къщи и така да го набият, та цял живот да не забрави!… Най-много настояваха за това онези, на които Антек неведнъж беше налагал ребрата с тоягата си…

Вдигна се такава шумотевица, крясъци, клетви, заплашвания, настана такава бъркотия, че народът се струпа, мяташе се като блъскан от вихъра шубрак, залюля се, заудря като вълна о плетищата и взе да напира към портата, за да излезе на пътя. Напразно кметът скочи да ги успокоява, напразно помощникът и по-старите обясняваха и увещаваха, гласовете им се губеха в адска врява и самите те, повлечени от течението, тръгнаха заедно с другите. Никой нито слушаше, нито обръщаше внимание на думите им, всеки се дърпаше, хвърляше се, крещеше с всички сили, сякаш някаква полуда като вихър на отмъщението понесе всички…

Изведнъж Козеловица си запробива път напред и закрещя до небесата:

— И двоицата са виновни, и двоицата да ги домъкнем тука, на пожарището, да ти накажем!…

Жените, особено безимотните и всички бедни, й запригласяха с нечовешки врясък, разперили ръце и напълно обезумели, те се натискаха покрай нея към челото на навалицата като някой бесен, гръмлив поток; в тесния проход между двата плета при портата се вдигна врясък и писък, понеже всички се натискаха, всички крещяха, всички блъскаха с пестници, промъкваха се насила. Само очите им святкаха грозно и объркана дива врява се вдигна всред тях като клокочене на бурни води, като глас на някакъв всеобщ гняв, обхванал в пламъци всички сърца. И тъй се натискаха те все по-силно и по-напред, докато предните завикаха:

— Свещеника! Свещеника с причастието!

Тълпата се раздвижи като на връзло, залюшка се и се втурна на пътя, възпираше се, разпадаше се поединично, утихваше, докато изведнъж млъкна напълно, падна на колене и се наведоха голи глави…

Свещеникът идваше откъм черква с причастието. Ямброжи вървеше напред със запален фенер и дрънкаше звънчето…

Те отминаха бързо и се виждаха вече като през замръзнало стъкло, потънали в гъстата снежна мъгла, когато народът започна да се изправя.

— При Филипица отива, вчера тъй измръзнала в гората, че от зори едва диша; казват, че не ще дочака да се мръкне.

— И при Бартек от стружнята са го викали…

— Болен ли е?

— Ами как, не знаеш ли? Притиснало го дърво, та като че ли няма да го бъде… — шепнеха си, като поглеждаха след свещеника.

Няколко жени тръгнаха след него да го придружат, а цяла тълпа от момчета полетя направо през вира към воденицата, останалите стоеха безпомощно като стадо овце, когато внезапно ги подгони куче. Ядът изчезна някъде, онзи напор на сила се пръсна, шумът затихна, та започнаха да се оглеждат като събудени от дълбок сън; пристъпяха от крак на крак, почесваха се по челата, тук-там казваха по нещо и понеже мнозина ги досрамя, плюха, нахлупиха шапки и бързо тръгнаха през навалицата, която се разливаше като вода по пътя, губеше се полека-лека и се отбиваше по портите и по къщите. Само Козеловица въпреки всичко крещеше силно и се заканваше на Ягна и Антек, но като видя, че всички се отдръпнаха, изнадума клетви, за да й поолекне, скара се с Рохо, който й каза права дума, и отиде из селото. Така че най-сетне останаха твърде малко хора и онези, които гледаха и пазеха пожарището, за да се притекат на помощ, в случай че се разгори отново.