Владислав Реймонт - Селяни

Снегът непрестанно валеше и бавно покриваше всичко с изтъкано от кристалчета покривало, на места се топеше от скрития отдолу огън, а на места из разпръснатите купове сено излизаше черен дим или избухваше с пращене блед пламък, та мъжете веднага се спущаха с куки, тъпчеха го с крака, удряха с тояги и затрупваха със сняг.

Тъкмо бяха разбичкали една такава купчина, някой от Клембовите момци напипа с куката някакъв обгорял парцал и го дигна високо.

— Ягушината наметка! — извика подигравателно Козеловица, тъй като знаеха добре какво бе станало.

— Я поразбъркайте, момчета, може да намерите там и някои гащи!…

— Ех, пък вие! Цели си ги е отнесъл човека, най-много по пътя да си ги е изгубил.

— Търсиха вече момичетата, някой им беше казал.

— Да ги занесат на Ханка — бъбреха и прихваха да се смеят.

— Тихоте, врескала такива! Я гледай, събрали се на забава да се подсмиват на чуждата беда! — викна сърдито помощник-кметът. — Ха вървете си, жени! Що сте застанали тука? Стига сте дрънкали! — и се спусна да ги разгони.

— Ти каква работа имаш с нас! Гледай си работата, за която си поставен! — викна Козеловица тъй силно, че той само я погледна, плюна и тръгна из двора. Никой не се и мръдна от мястото си, а пък жените заподритваха наметката и я разглеждаха, като си приказваха нещо тихо и със злоба.

— Такава из селото с ръжен да се изгони като магьосница! — рече високо Кобусовица.

— Ами! Зарад нея е всичко това! Зарад нея! — дорече Шикожица.

— То се знае, но и господ запази, та не пламна цялото село! — прошепна Соховица.

— Истина, че чудо, същинско чудо!

— И вятър нямаше, и овреме забелязаха.

— А някой удари и камбаната, че селото беше заспало пръв сън!

— Като че ли мечкарите, когато се връщали от кръчмата, те първи са видели.

— И как да стане! Сам Борина да ги хване в сенарника и едва ги изпъдил, и огънят избухнал. Така си и мислех вчера у Клембови, че все нещо ще стане, щом излязоха заедно.

— Навярно дълго ги е следил.

— Ами как! Моето момче ми казваше, че вчера през всичкото време се разхождал по пътя пред Клембови и ги дебнел — мънкаше на носа си Кобусовица.

— То се види, че от яд Антек го е запалил.

— Па не беше ли се и заканвал?

— Цялото село знаеше.

— Трябваше, трябваше да стане това! — добавяше Козеловица.

В друга група от по-стари жени също тъй си приказваха, само че по-тихо и по-сериозно.

— Знаете ли… старият като че ли така е набил Ягна, та сега лежи болна у майка си.

— Така, така! Още не съмнало, казват, изгонил я и й изхвърлил и раклата, и всичките парцали — добави мълчаливата дотогава Балцерековица.

— Я не приказвай намерки, сега нали ида от тях, раклата си е на мястото — поясни Плошковица.

— Ама аз още на сватбата казах, че така ще свърши тая работа — подлови тя пак по-високо.

— Божичко! Какви работи стават! — изпъшка Соховица и се хвана за главата.

— Ами какво? Ще го откарат в затвора, па това си му е!

— Пада му се: цялото село можеше да изгори!

— Тъкмо си бях най-сладко заспала, и току Лука, който бе тичал с мечкарите, удря по прозореца и вика: „Пожар!“ Господи, света Богородичке! Червено в прозорците, като че ли някой с жар ги бе отрупал, изгубих се от страх… па току заби камбаната… па завикаха хора… — разправяше Плошковица.

— Щом само казаха, че Боринови горят, нещо като че ли ми рече, че е Антекова работа — прекъсна я някоя.

— Мълчи, мари, казваш, като че ли си видяла с очите си.

— За виждане не съм видяла, ама щом всички думат…

— Още на заговезни тук-там дрънкаше за това Ягустинка…

— То се знае вече, че ще му турят веригите и — в затвора.

— Какво ще му сторят там? Кой го е видял? Има ли свидетели за това, а? — забележи Балцерековица, тъй като постоянно се мъкнеше по съдилищата и ги разбираше тия неща.

— Нима баща му не го е хванал?…

— Хванал го е, ама в друго нещо, па дори и да го е видял, че подпалва, не може да бъде свидетел, защото е баща и враждуваха помежду си.

— Това е на съдилищата работа, не е наша, но кой е виновен пред бога и пред хората, ако не оная кучка Ягуша, а? — отново надигна строг глас Балцерековица.

— Разбира се! Ами! Такова безпътство, такъв грях! — шепнеха по-тихо всички, притиснаха се накуп и почнаха да изреждат една през друга греховете й.

Все по-високо приказваха и все по-разпалено укоряваха Ягна и изкарваха наяве всичко — и което е било, и което не е било, каквото само бе чула някоя някъде или пък сама си бе съчинила; всички някогашни обиди и зависти сега засъскаха в душите, та като град от камъни хвърчеха към нея хулни прякори, измислици, зли заплахи, ненавистни думи, разбунтувана злоба, и ако тя се явеше в този миг, без друго биха се нахвърлили с пестници върху нея.