Владислав Реймонт - Селяни

Дълго седя той под едно дърво, загледан в нощта и заслушан в тихата, тревожна и страховита музика на дърветата.

— Зарад него, всичко зарад него! — почна да крещи той и някакъв бесен гняв и омраза го обзеха. Всички някогашни жалби се събудиха и всички диви замисли за мъст се струпаха и нахлуваха в него като забързалите по небето облаци.

— Няма да ти простя! Няма да ти простя! — започна да вие в него някогашното му безумие и той бързо тръгна обратно към село.

Черквата вече бе затворена, из къщите светеше, а тук-там по улиците срещаше застанали на купчини хора, които си приказваха нещо, въпреки дъжда и студа.

Запъти се към кръчмата, видя през прозореца, че там има много народ, но не се поколеба, влезе смело и като че ли нищо не бе станало, приближи се до най-голямата група и пожела да се ръкува с познати; някой му подаде ръка, но другите сръчно отстъпиха на вси страни и бързо започнаха да излизат.

Докато се усети, той остана почти сам в кръчмата; един просяк седеше при печката и евреинът зад тезгяха.

Той разбра, че зарад него избягаха всички, но преглътна и това; поръча си чаша водка, обаче я остави недопита и бързо излезе.

Мъкнеше се той замаяно около вира и се вглеждаше в ивиците от светлини, които падаха тук-там из прозорците върху омекналия сняг и лъщяха във водата, която покриваше леда.

Душата му отново се размекна и неизказано бреме се стовари върху сърцето му; той се почувствува тъй самотен, тъй убит и злочест, такава потребност почувствува да се ожали някому и да влезе между хора, да поседи макар при някое огнище, че тръгна към първата къща, която се случи отпреде му, у Плошкови.

Всички бяха у дома си, но щом той влезе, скочиха изплашени от местата си, дори Стахо не намери какво да каже.

— Като че съм заклал някого, така ме гледате! — рече Антек тихо и тръгна към други, към Балцерекови, но и те го приеха студено, процеждаха това-онова през зъби, а никой не го и покани да седне.

Отби се и на други някои места, но вред същото намери.

И като че ли за последен опит, да не си спести никаква мъка и унижение, отиде у Матеуш. Него го нямаше у дома, само старата Голембовица, още щом го видя, такова намръщено лице му показа, нахока го и като куче го изгони от къщи.

А той нито думица не отвърна, нито се разсърди, защото го бяха напуснали всякакъв яд и всякакво разбиране на това, което става с него. Помъкна се бавно из нощта, заобиколи вира, спираше се тук-там и гледаше из потъналото в мрак и отбелязано само с осветените прозорци село; гледаше го учуден, сякаш за пръв път го виждаше, а то го окръжаваше с притиснатите си до земята къщи, заграждаше го отвсякъде, та като че ли не можеше да мръдне и да се отскубне от тия плетища, градини и светлини! Не можеше той да разбере нищо, само чувствуваше, че някаква непреодолима сила го стиска за гърлото и го прегъва към земята, навежда го под ярем и го пронизва с необясним страх.

И той поглеждаше с дълбока тревога светналите прозорци, защото му се струваше, че го наблюдават, че го гледат и като непрекъсната редица идат към него, притискат го и го сковават във вериги, та не можеше вече да се мръдне, нито да извика, нито да бяга, затова се сниши под едно дърво и смутен до дъното на душата си, слушаше как из къщите, из всички сенки, из полята, из самото небо се струпват върху му грозни укорни думи и всичкият народ се насочва към него.

— Право е! Справедливо е! — шепнеше той с най-дълбоко смирение, с прекомерно съкрушено сърце, обзет от смъртен страх и от непреодолимата сила на селото.

Светлините гаснеха полека една след друга, селото заспиваше, само дъждът ръмеше и пършолеше из наведените дървета. Понякога куче залайваше някъде и отново поразително мълчание обгръщаше света, когато най-сетне Антек дойде напълно на себе си и скочи на крака.

— Право казваше… каза той своята истина… но и аз няма да дам своето… ако ще да пукна, но няма да го дам, гадове такива!…

Той викна като безумен и заплашваше спестници цялото село и целия свят!…

Нахлупи шапката си и тръгна към кръчмата.

Към пролет отиваше; настана онази безкрайна върволица от разкиснали мартенски дни — размекнали, студени и мъгливи — напълно кучешко време. Всеки ден валеше дъжд, размесен със сняг, всеки ден наставаха такива застудявания и такива бури, че не можеше човек да излезе навън; всеки ден нечисти, разбъркани мрачини се мъкнеха по нивите и тъй задушваха всяка светлина, та тъжна и тежка тъмнина висеше над земята от зори до вечер, а понякога, ако слънцето се покажеше из сивите бездни на мъглите, то биваше колкото за миг, та докато душата да се зарадва на проясняването и кокалите да усетят топлина, нови мрачини налитаха над света, завиваха нови вихри, дохождаха нови дъждове и лапавици и не един ден изглеждаше като мръсно, изплескано с кал и скимтящо от студ куче.