Владислав Реймонт - Селяни

Един ден, като че ли на средопостница, времето стана много по-лошо от всеки друг път. Макар че ръмеше ситен дъжд, хората се чувствуваха тъй зле като никога дотогава, мъкнеха се като обезумели низ село и поглеждаха жално към небето, претъпкано с облаци, чиито набъбнали кореми се деряха дори от върховете на дърветата. Тъжно, мокро, студено и толкова мрачно беше вън, че на човек му идеше да плаче от непреодолима мъка. Никой не се караше, нито приказваше днес, всекиму бе все едно, защото всеки гледаше само тихия си кът, да си легне и за нищо да не се грижи.

Печален беше денят като погледа на болник, който едвам отвори очи и познае това-онова, и пак потъва в мрака на болките, тъй като едвам звъниха за обедня, изведнъж потъмня, напъна се страшен вятър и зашиба с дъжд по почернелите къщи.

Улиците бяха пусти и никакъв шум от хора не се чуваше, само вятърът фучеше и се премяташе по калта, ту дъждът плющеше като с тежки зърна по разперените клони на дърветата и по почернелите стени, ту вирът се бореше с пукащия се лед, та от време на време се разнасяше трясък и грохот, а водите с рев се плискаха о брега.

Ето в такъв ден надвечер гръмна новината, че дворянинът сече селската гора.

Отначало никой не вярваше на това; щом досега той не я бе сякъл, как ще я сече сега, към средата на март, когато земята се размръзва и дърветата вече почват да пущат мъзга?

Наистина, работеха в гората, но всеки знаеше, че само дялат по-рано отсечения материал.

Че беше лош дворянинът, беше, ама никой не го смяташе толкова глупав.

А само глупав човек би сякъл строителен материал през март.

Не се знаеше дори кой пусна тая новина, но въпреки това в селото закипя, затряскаха се врати, кал пръскаше под краката, така тичаха от къща в къща с новината, спираха се по улиците с нея, отиваха да се разговарят в кръчмата и да попитат евреина. Но онзи жълт синковец мълчеше и се кълнеше, че нищо не знае, та тук-там започваха и да викат, па и лоша дума се изтръгваше, и женско вайкане се понасяше, а негодуванието бързо растеше, неспокойствие, гняв и тревога едновременно обхващаха целия народ.

Най-сетне старият Клемб нареди да се провери новината и без да мари за дъжда, изпрати към гората с коне своите момчета на разузнаване.

Дълго време не се виждаха да се върнат; нямаше къща, от която да не поглеждаха към пътеката за гората, по която отидоха, вече се мръкна съвсем, а тях ги още нямаше; върху цялото село падна възбунена тишина, страшна и насила възпирана, защото гняв като щиплив дим омотаваше душите и макар че още никой да не вярваше напълно, всички бяха уверени, че ще се потвърди тая злокобна новина, та този-онзи току псуваше, блъсваше вратата и излизаше на пътя да види дали не се връщат момчетата…

А Козеловица подкустряше хората и тичаше, колкото силите й държеха, разтворила една уста, и където я слушаха, потвърждаваше, като се кълнеше във всичко свято, че видяла с очите си, че близо петнайсет морги отбрана селска гора била осечена, като се позоваваше на Ягустинка, с която в последно време се беше много сдружила. То се знае, и старата потвърждаваше всичко и с доволство очакваше смут, а като насъбра по къщите разни новини, запъти се към Боринови.

Те бяха там и тъкмо бяха запалили лампата в общата стая; Южка и Витек белеха картофи, Ягуша гледаше вечерната си работа, а старият дойде малко по-късно. Ягустинка взе да му разказва внимателно за всичко, като притуряше нещо и от себе си.

Той не отвърна нищо, а само рече на Ягна:

— Вземи лопатата и тичай да помогнеш на Петрек, трябва да се отприщи водата от градината, че може да нахлуе към картофените ровници. По-скоро шавай, когато ти казвам! — викна той.

Ягна измърмори недоволно нещо, но старият й показа такова сурово лице, че тя полетя с всички сили, а пък той също излезе на двора да наглежда и час по час се раздаваше сърдитият му глас ту в конюшнята, ту в обора, ту при ровниците, та чак в къщи се чуваше…

— Все така ли е проклет? — попита Ягустинка и се тъкмеше да раздуха огъня.

— Все така — отвърна Южка, като се ослушваше тревожно.

Пък така си и беше, защото от деня на помиряването с жена си, за което тъй бързо се съгласи, та всички се почудиха, той се промени до неузнаваемост. Винаги е бил твърд и мъчно отстъпчив, но сега стана съвсем като камък. Прие той Ягна у дома, нищо не й надумваше, но се отнасяше към нея също като към слугиня — тъй я смяташе и като такава я зачиташе. Не помогна нито умилкването й, нито хубостта й, нито дори злината й, нито така наричаното дуене и сърдеж, с които жените воюват против мъжете. Той никак не мареше за това, сякаш тя беше чужда, а не негова венчана жена, та дори и не гледаше що върши тя, ако и да знаеше добре за срещите й с Антек.