Владислав Реймонт - Селяни

— Янтоше — простена тя в ужас.

— Да мълчиш, когато аз говоря — викна той страшно и издигна пестници. — Казвам самата истина. А щом е дошло дотам, все ми е едно, все ми е едно!

— Трябва да си бягам, ето викат ме! — простена тя страшно изплашена и искаше да си отиде, но той я хвана за ръка, та не можеше да трепне, и говореше с пресипнал, зъл, пълен с омраза глас:

— Ще ти кажа още и това, защото ти с щурата си глава не можеш да го разбереш, че ако дойдох дотам, та станах като последното куче, то е зарад тебе, затова, че те обичах, разбираш ли, затова! За какво свещеника ме нахока и изгони из черква като разбойник? — Зарад тебе! За какво цяло село се отдръпна от мене като от крастав? — Зарад тебе! Всичко претърпях, пренесох, дори не отмъстих и за това, дето стария ти приписа толкова много от моя роден имот… А ти вече ме мразиш, виеш се като риба, лъжеш, бягаш, боиш се от мене и както всички гледаш на мене като на някой убиец, и то най-лошия! Друг, друг ти трябва вече, иска ти се да тичат ергените след тебе като кучета пролетно време, ти!… — викаше той безумно и всичките ония обиди, злини, с които се хранеше отдавна, с които живееше, струпваше върху нейната глава, за всичко нея обвиняваше, нея проклинаше за това, което изстрада, докато най-сетне гласът му пресекна и такава злоба го обзе, че се нахвърли върху й с пестници, но в последния миг се опомни, блъсна я само към стената и бързо си отиде.

— Божичко! Янтоше! — викна тя силно, като изведнъж разбра какво стана, но той не се върна. Тя се спусна отчаяна след него, пресрещна го, увисна на шията му, но той я откъсна като пиявица от себе си, хвърли я на земята и полетя, без дума да каже, а тя падна в страшен плач, сякаш целият свят се събаряше върху нея.

Едва след доста време дойде малко на себе си, без да може още да разбере всичко, само чувствуваше страшно, че я сполетя зло, че страшна несправедливост й сториха, че сърцето й се пръска от болка, че се задушва, и й идеше да вика с всички сили, по целия свят да се чуе — че не е виновна, не е виновна!

Вика тя след него, макар че затихнаха и стъпките му, вика из цялата тази нощ — напразно.

Дълбока, тежка покруса, сърдечна жалба и глух, угнетяващ, ужасен страх, че той не ще се върне вече, и предишната, изведнъж възкръснала любов я връхлетяха като тежко твърдо бреме от неутолими скърби и тя, без да обръща на нищо внимание, ревеше с глас, упътила се към къщи…

На входа Ягна се срещна с едно от Клембовите момчета, което само надникна в стаята и викна:

— Селската гора секат! — и полетя по-нататък.

В един миг тази вест се разля по селото, избухна като пожар и обзе всички сърца с грижи и страшен гняв, та вратите вече не се затваряха; така тичаха с новината от къща на къща.

То се знае, че работата бе важна за всички и толкова страшна, та цялото село изведнъж утихна, като че гръм беше ударил; ходеха плахо, на пръсти, приказваха си шепнешком и отмерваха думите, като се оглеждаха неспокойно и внимателно слушаха, никой не викаше, никой не се вайкаше и никой не се заканваше, защото всеки чувствуваше в тази минута, че това не е шега, че е работа, на която женски брътвежи няма да помогнат, а само умно размисляне и общо решение.

Беше вече късна вечер, но никому не се спеше, мнозина пропуснаха да вечерят, забравяха за вечерните грижи в къщи, забравяха и себе си, а само сновяха по улиците, стоеха пред портите или край вира и тихи, тревожни, спотаени шепоти като бръмчене на пчели се носеха из тъмнината.

И времето бе по-тихо, дъждът престана, дори малко се проясни, по небето като стада се носеха облаци, а долу ниско повяваше студен вятър, та земята започна да се стяга на буци, мокрите черни дървета побледняха от иней, а гласовете, макар и спотаени, се носеха по-ясно.

Изведнъж се разчу, че някои стопани се събрали и отиват при кмета. Преминаха Винчорек и Гжеля куцият; минаха Михал Цабан и Франек Билица, братовчед на Ханкиния баща; мина Соха, мина Валек с кривата уста, Юзеф Вахник, Кажимеж Шикора, дори и старият Плошка — само Борина никой не бе видял, но казаха, че и той бил отишъл…

Кметът не беше у дома, защото веднага след пладне бе заминал в града за канцеларията, затова всички вкупом се запътиха към Клемб; след тях вървеше доста свят — жени, деца, но затвориха вратата, не пуснаха никого вътре, а пък Войтек, Клембовото момче, имаше заповед да наглежда по улиците и към кръчмата дали няма да се покаже някъде стражар.

А пред къщи, пред портата, дори и на пътя се събираше все повече народ. Всеки беше любопитен да узнае какво ще решат старите, а пък и те дълго време се съвещаваха, но никой не знаеше какво и как, защото през прозореца се виждаха само наведените им в кръг край огнището, побелели глави, пред тях гореше огънят, а старият Клемб разправяше нещо, навеждаше се ниско и час по час удряше силно с пестница по масата.