Владислав Реймонт - Селяни

Дори на ум не й идваше, че и тя носи същите негови грехове, къде ти, и ако понякога размисляше, то беше само върху неговата промяна. Тя не можеше дотам ясно да пресметне, а само силно чувствуваше, че сърцето й все повече изстива към него, и неведнъж се вцепеняваше в прегръдките му като тресната от гръм, оставяше се да я прегръща, защото не можеше да се опре на такъв змей… При това беше млада, силна, с такава гореща кръв, а пък той чудно как не я задушаваше, и въпреки всичко, което мислеше, тя му се отдаваше все тъй страстно, с оная стремителност на ожаднялата за вечно топли дъждове и слънце земя, само че нито веднъж душата й не падна в краката му с оная невъздържана радост, нито веднъж чувството й не се помрачи от такова щастие, което сладостно води чак до прага на смъртта, нито веднъж не се забрави напълно, не! Тогава тя мислеше за дома, за работите и какво още да направи напук на стария, а понякога желаеше по-скоро да я пусне и да си отиде.

Сега именно се въртеше всичко това в главата й, тя оправяше водата от ровниците към двора, работеше от немай-къде, по заповед, като внимателно следеше гласа на стария и го търсеше из двора. Петрек работеше усърдно, под ръцете му шумеше изхвърляната пръст и кал, а тя само толкова, колкото да се види, че работи, и щом старият си отиде в къщи, тя намъкна наметката на глава, прескочи внимателно прелеза и отиде под Плошковата плевня.

Антек я чакаше вече.

— Чакам те цял час — прошепна той с укор.

— Могъл си и да не чакаш, щом си имал другаде работа — измърмори тя неразположено, като се оглеждаше наоколо, тъй като нощта беше доста светла, дъждът беше престанал, само студен сух вятър подухваше откъм гората и блъскаше шумно из градините.

Той я прегърна силно към себе си и зацелува лицето й.

— Миришеш на водка като бъчва! — пошепна тя и се отвърна с отвращение.

— Защото съм пил, вонее ти вече устата ми…

— Пък ти, само за водката си мислех! — каза тя по-меко и по-тихо.

— И вчера бях тук, защо не излезе?

— Много студено беше, па и страшна работа имам.

— Вярно, па и стария трябва да галиш и завиваш с юргана — рече той през зъби.

— Та той не ми ли е мъж! — рече тя твърдо и нетърпеливо.

— Ягно, недей ме дразни!

— Щом ти не харесва — не идвай, няма да плача за тебе.

— Дотяга ти да излизаш при мене, дотяга ти…

— Ами как, току постоянно хър-мър на мене като на куче някое…

— Помни, Ягушо, че и аз имам толкова грижи, та не е чудно да изпусне човек някоя тежка дума, но то не е от зло сърце, не е — шепнеше покорно той, като я прегърна, притискаше я сърдечно към себе си, но тя бе вцепенена, сърдита и ако го целунеше, то биваше като по принуда, и ако кажеше нещо, то само тъй, колкото да не мълчи, и все се оглеждаше и искаше да си отиде.

Той чувствуваше добре всичко това и сякаш коприва сложиха в пазвата му, така го парна, та пошепна с плах укор:

— По-рано не бързаше толкова…

— Страх ме е, всички в къщи може да ме търсят…

— То се знае, по-рано цяла нощ да останеше, не те беше страх, много си се променила…

— Не дрънкай, защо пък да съм се променила?…

Млъкнаха, като се прегърнаха силно, понякога се притискаха по-горещо, обзети от внезапна похот, и търсеха страстно устата си, понесени от общата вълна на спомените, от чувството за виновност един към друг, от укори към себе си, от страшно желание да потънат един в друг — но не успяваха, защото душите им бягаха далече една от друга, не намираха нежни и успокоителни думи, защото в сърцата им кипяха горчиви и толкова живи обиди, та ръцете им неволно се отпущаха. Те охладняваха един към друг и стоеха като студени стълбове, само сърцата им биеха неспокойно, а на устните им се въртяха думи на сърдечност и утешение, каквито искаха да си кажат, но не успяваха.

— Обичаш ли ме, Ягушо?

— Веднъж ли съм ти казвала? Не излизам ли при тебе винаги, когато поискаш… — отвърна тя уклончиво, като избягваше погледа му и притискаше бедрата си към него, защото някаква мъка стягаше душата й и напълни очите й със сълзи, та й дойде да заплаче пред него и да иска извинение, че вече не ще може да го обича. Но той веднага разбра това, тъй като този глас падна като лед на сърцето му, та цял потрепера от болка, и пълна с укори и невъздържани жалби злоба заля сърцето му.

— Лъжеш като циганка; всички ме отбягват и ти бързаш след другите, обичаше ме, то се знае, като някое зло куче, което може да те ухапе и от което мъчно можеш да се отбраниш! Разбира се! Виждам душичката ти, знам те аз добре и знам, че ако рекат да ме обесят, ти първа не би пожалила въжетата от конете; ако рекат с камъни да ме убият, първа би хвърлила камък по мене — говореше той бързо.