Владислав Реймонт - Селяни

— Така ти се е сторило — рече Рохо и понеже никой не пожела да погледне, той сам излезе вън, за да успокои всичките.

— Ще ви разкажа историята за Божата майка и веднага ще изчезнат всичките ви привидения — рече той и седна на предишното си място. Поуспокоиха се, но час по час някой вдигаше поглед към прозореца и трепереше от таен страх.

Това било много отдавна, преди векове, само в старите книги го има написано… В едно село при Краков живеел един селянин. Името му било Казимеж, а му викали на прякор Ястреба. Отдавна живеел той там, бил от добър род и богат, сеел много ниви, имал си и гора, къща като чифлик и воденичка на потока. Дал му господ, та всичко му вървяло: сенарниците му винаги пълни, парички си имал скътани, децата му били здрави и жената добра, защото бил добър човек, умен, разумен, смирен и справедлив за всяко създание.

Той ръководел селското събрание като баща, грижел се за бедните, защищавал правдината, не претоварвал хората с данъци, във всичко бил честен и пръв, когато трябвало да се помогне на ближния и да се подкрепи.

Живеел си той тихо, спокойно и честито като в рай.

Веднъж царят почнал да свиква народа на война против неверниците.

Ястреба се силно загрижил, защото му било мъчно да остави дома си и да отиде в лютия бой.

Но царския пратеник стоял на вратата и настоявал.

Голяма война изглеждало да бъде: мръсен турчин идвал към полската държава, селата палел, черквите разграбвал, свещениците клал, а народа избивал или навръзвал и откарвал в погански краища.

Трябвало да се приготви и да тръгне за защита.

Вечно спасение чака онзи, който на драго сърце дава главата си за своите и за светата вяра.

Тогава Ястреба свикал селско събрание, избрал по-силните момчета, събрал коне, коли и сутринта след черковна служба тръгнал с тях.

И цялото село с плач и вайкане ги изпратило чак до Ченстоховския кръст, който бил на кръстопътя.

Година-две бил той на война и после вече нищо не се чувало за него.

Другите отдавна се завърнали по домовете си, а Ястреба го нямало и нямало; мислили или че е убит, или че го е турчина поробил, за което изтихом просяците и скитниците различно приказвали…

Най-сетне на третата година, рано през пролетта се завърнал, но самичък, без слугите си, без колите и конете, пеши, избеднял, съсипан, само с патерица като същински просяк…

Поблагодарил той горещо на света Богородичка, че му помогнала да си отиде в своята земя, и забързал към селото си…

Никой го не посрещнал, никой го не познал, дори от кучетата трябвало да се брани.

Пристига той пред своята къща, потрива очи и нищо не може да познае…

Господи, света Богородичке! Няма ни гумна, няма ни конюшни, няма ни градини, плетища дори няма, а от добитъка нито следа… от къщата пък само обгорели стени… децата ги няма… пусто… страшно… само болната му жена се измъкнала из купчина слама, за да го срещне, и заплакала с горчиви сълзи!

Сякаш гръм го ударил!

Ето какво било: когато той воювал и побеждавал божиите врагове, настанал мор и изморил всичките му деца… гръм запалил къщата му… вълци издавили стадата му… лоши хора разграбили… съседите отнели земята му… суша изгорила посевите… градушка убила останалото… и не останало нищо, само една земя и едно небе.

Седял той на прага като убит, а надвечер, когато камбаната забила за вечерня, скочил и със страшен глас почнал да проклина и да се заканва!

Жена му всуе го успокоявала, всуе падала пред краката му и го молила; той проклинал и проклинал, че нахалос проливал кръвта си за бога, нахалос защищавал черквите, нахалос мъкнел ранените, търпял глад, нахалос и нахалос бил честен и набожен — въпреки това господ го напуснал и обрекъл на гибел!

Хулил той страшно божието име и крещял, че е готов цял да се предаде на дявола, защото само той не напущал хората си в беда.

То се знае, че при такъв позив дяволът изведнъж се явил пред него.

Ястреба не се опомнил в злобата си и извикал:

— Помогни ми, дяволе, ако можеш, че голямо зло ме е сполетяло.

Не се и сетил, глупака, че с това господ искал да изпита вярата му.

— Ще ти помогна, ама ще ми дадеш ли душата си? — изгракал дявола.

— Още сега, ако искаш!

Написали договор и селянина го подписал с кръв от безименния си пръст.

И от този ден му тръгнало всичко; самия той не работел много, а само наглеждал и управлявал; Михалек, с това име казал дявола да го нарича, работел зарад него, а други дяволи, преоблечени като ратаи и като немци, му помагали, та в кратко време стопанството му станало още по-голямо и по-богато, отколкото по-рано.