Владислав Реймонт - Селяни

Всички все по-внимателно слушаха, не продущаха нито дума и дори задържаха дъха си, само и само да не прекъснат тази верига от чудеса. А пък Ягуша съвсем не можеше да преде, ръцете й отпаднаха, тя наведе глава и подпряла буза на къделята, потопи сините си просълзени очи в лицето на Рохо, който й се струваше като някой светия, слязъл от иконите, понеже и приличаше на светия — с побелялата си коса, с дългата си бяла брада и с онези бледи, загледани нейде в друг свят очи, — слушаше го с цялата си душа, с всичката сила на твърде чувствителното си сърце и тъй топло поглъщаше разказите му, че едвам дишаше от вълнение, всичко като живо й се представяше и вървеше там, където я водеше той с думите си, но най-вече плени сърцето й историята за царя и дъщерята на селския стопанин. Божичко, колко хубаво й се стори!

— И самия цар ли живеел така със селяните? — попита след дълго мълчание Клемб.

— Самия цар!

— Божичко, умряла бих си да ми проговореше самия цар — прошепна Настка.

— Зарад една думичка бих тръгнала по цял свят с него, по цял свят! — извика страстно Ягна, обзета от толкова силно и безумно вълнение, че само да се явеше в този миг, само да й кажеше тази думичка, и би тръгнала, както си е, в тази нощ, в този студ — по целия свят!

Изведнъж Рохо бе отрупан с въпроси къде има такива замъци, къде има такива войски, такива богатства, сили, такива хубости, царе, къде?

Той разправяше малко тъжно и в същото време тъй мъдро разни истини и сказания, та слушателите размисляха и тълкуваха тия световни работи и тежко въздишаха.

— Днеска нещо може да е в ръцете на човека, а утре е в силата на бога! — рече Клемб.

Рохо си почиваше уморен, а понеже всички души бяха още обхванати от онези чудноватости, започнаха да разказват кой каквото знаеше отначало тихо помежду си, а после вече на глас и за всички.

Каза една, след нея втора, па и на трета дойде нещо на ума, и на четвърта и всяка прибавяше по нещо ново, та се засноваха ония ми ти приказки като нишките на къделите, като лунен блясък, който трепка с багри по замрелите ослепели води, притаени в горите. Разправяха ту за русалката, която идва нощем да кърми гладното си дете; за вампири, на които трябва да прободат сърцата с осинови колове в погребалните ковчези, за да не пият кръвта на хората; за самовилите, които удушват хората по слоговете, за говорещите дървета, за върколаци, за страшни среднощни видения, за страхотии, за обесеници, за магьосници и за каещи се души, и за такива чудни поразителни неща, от които косата настръхваше на човека, сърцата замираха от вълнение, студени тръпки пронизваха всички, та изведнъж млъкваха, като се озъртаха и с тревога се ослушваха, защото им се струваше, че нещо ходи по тавана, че нещо се притайва зад прозорците, че през стъклата се червенеят като кръв някакви очи, че в тъмните кътове се мержелеят някакви неразличими сенки… докато някоя бързо се прекръсти и зашепне в тишината с тракащи зъби молитва… но всичко това преминаваше бързо като сянка, когато облак закрие слънцето, та дори не се знае след това дали я е имало… И пак разказваха, предяха и продължаваха да размотават ония безкрайни приказки, които сам Рохо внимателно слушаше. Най-сетне той разказа нова история за коня:

— Един беден стопанин на пет морги земя имал кон, но страшно разгален и мързелив. Напразно му угаждал и с овес го хранел; не сполучил да го оправи, конят не искал и не искал да работи, късал хамута, ритал, та не се доближавало до него… Веднъж човека се много разлютил, защото видял, че с добро не ще може да излезе наглава с него, ами го впрегнал в плуга и започнал нарочно да оре стара угар, за да го преумори и да го накара да се покори, но конят не искал да тегли. Тогава той го нашибал едно хубаво с копралята и го принудил; конят работил, но много се обидил и запомнил добре, та само чакал сгоден случай и когато веднъж стопанинът се навел да му снеме спънката, така го ритнал със задните си крака, че го убил на място, и побягнал, където му очите видят, на свобода!

Лятно време било, не му било зле, излежавал се под сенките, пасял си по чуждите ниви, но щом дошла зимата, паднали снегове, хванал студ, нямало паша и мраз пронизвал костите му, той се залетял да дири друга храна; тичал той дни и нощи, понеже все било зима, снегове и студове, а след него вълците — много от тях вече хубаво му изподрали хълбоците с ноктите си!…

Тича, тича, тича, докато излезнал в края на зимата на една лъка, където било топло, трева имало до колене, изворчета щуртели и блестели на слънцето, хладни сенки падали покрай бреговете, лек ветрец повявал; намъкнал се оня ми ти изгладнял кон и захванал да пасе, но щом захапал със зъби тревата и стиснал, а то камъни — тревата изчезнала! Поискал вода да пие — скрила се, останала само вмирисана локвичка! Поискал да си легне на сянка — сенките избягвали, а слънцето прежуряло като жив огън! Мъчил се цял ден така, но напразно. Искал да се върне вече в гората, но нямало гора! Зацвилил жално бедния кон, отговорили му отдалече някакви коне, помъкнал се натам и най-сетне видял зад лъките хубав чифлик, като че ли цял от сребро, прозорците му от безценни камъни, покрива му като от наковано със звезди небе и някакви хора ходели там. Потътрал се към тях, че вече бил готов и тежка работа да работи, само и само да не умре мърцина от глад… Престоял на жегата цял ден, защото никой не дошъл да му сложи юзда, и чак надвечер излиза при него един човек, като че бил самия стопанин. А то бил Исус Христос, пресветия, небесния господар, и му казва: