Владислав Реймонт - Селяни

Дълго я наговорва и убеждава той, но като не дочака никакъв отговор, млъкна загрижен, оправи постелята си и си легна тихичко. Ханка остана да преде, като мислеше върху съветите му.

Понякога поглеждаше през прозореца да види дали Антек не си иде, но нищо не се чуваше.

Пак сядаше да работи, но днес не можеше да преде — нишката й се късаше или пък вретеното изпадаше от ръцете й, защото все по-внимателно разсъждаваше върху думите на баща си.

„Може и тъй да стане; може би ще дойде и такъв час, та да я повика…“

И полека-лека, още не определено, пълно с колебание, се възмогваше у нея желанието за помирение и връщане у стария.

„Трима теглим неволята, а не след дълго ще бъдем и четирима! — де ще мога тогава да излезна наглава?“

Тя вече не мислеше за Антек — в този миг не го слагаше в сметката, — виждаше само себе си и децата, сама се чувствуваше готова да се застъпи за всички. Ами как, към кого ще се обърне? Кой ще й помогне? Навярно само един бог или Борина!

Замечта се тя: нека само да се докопа пак до стопанството, нека само да усети пак почва под краката си, и така ще се прилепи към нея, така ще се забие с цялата си душа и с ноктите си в нея, че никой не ще я откъсне и не ще й надвие. Надеждата у нея растеше заедно с такъв изблик на сили, че тя се разпъваше от вътрешна мощ, неотстъпчивост и смелост, огньове преминаваха по нея, очите й засвяткаха… чувствуваше се вече там, у Боринови, разпореждаше всичко, господарка беше…

Дълго, може би досред нощ, прекара тя в мечти и едновременно вземаше решение веднага на сутринта, както й каза, да забере децата и да отиде при стария, та ако ще би Антек не знам как да забранява, ако ще би и да я пребива, няма да го слуша и този добър случай няма да напусне. Тя почувствува в себе си непреодолима сила за борба, ако ще би с цял свят, не се колебаеше вече и от нищо не се боеше!

И пак погледна навън; вятърът съвсем бе престанал, утихнало бе напълно. Нощта бе тъмна, снегът едва се сивееше, по небето се търкаляха грамадни облаци и плуваха като вода, от далечните гори и от тази непрогледна тъмнина идваха някакви глухи шумове.

Тя угаси лампата, зашепна молитвата си и почна да се съблича.

Изведнъж някакъв далечен, сподавен врясък затрептя в тишината, растеше, разнасяше се все по-силно и в същото време кървав блясък удари в прозореца.

Тя изтича изплашена пред къщи.

Имаше пожар, нейде всред село избухваха стълбове огън, пушеци и искри.

Камбаната заби тревога и виковете се усилваха.

— Пожар! Ставайте, пожар! — викна тя у Стахови, облече се набързо и изскочи на пътеката, но изведнъж почти се сблъска с Антек, който тичаше с всички сили откъм село.

— Къде е пожара?…

— Не знам, връщай се в къщи.

— Може да е у вашите, че някак към сред селото е! — бърбореше тя в страшно вълнение.

— Връщай се, дявол да го вземе! — изрева Антек и я потътра насила към къщи.

Той бе окървавен, без шапка, с разкъсан кожух, лицето му нацапано със сажди, а в очите му див, лудешки огън.

Същия ден, след привършване на домашната работа, вече по тъмно почнаха да се събират на предянка у Клембови.

Клембовица бе поканила най-вече стари жени, роднини и приятелки. Устояли на обещанието, жените пристигаха една след друга навреме и не закъсняваха много, тъй като всяка приятелка с удоволствие отиваше при друга, за да се поразговори и да чуе нещо ново.

Най-напред, както си имаше обичай, дойде Вахниковица с вълна в престилката и със запасни вретена под мишница; после дойде Голембовица, майката на Матеуш, начумерена, сякаш оцет пила, с превързано лице, вечно недоволна и оплакваща се от всичко; а след нея като някоя настръхнала, разхлопана квачка — Валентовица; подир нея Шикожиница, суха като клечка, дърдорка жена и най-пламенна в съседските свади; след нея се намъкна дебелата като бъчва Плошковица, червендалеста, охранена, винаги добре облечена, горделива, дигноглава и устатница, каквато рядко се намираше, за което никой не я обичаше; току след нея се вмъкна тихо и дебнешком като котарак Балцерековица, суха, дребна, повехнала, мрачна и страшна любителка на съдилищата — тя се беше хванала за косите с половин село и всеки месец ходеше на съд; след тях влезе горделиво, макар и неканена, Кобусовица, жената на Вонтек, най-лоша сплетница и неизказана завистница — от нейното приятелство се пазеха като от огън. Дойде задъхана и измъчена и жената на Гжеля с кривата уста, пияница жена, подигравачка и сплетница, каквито рядко се срещат, и най-лошата пакостница на чуждото. Дойде и старата Соховица, майка на Клембовия зет, тиха и много набожна жена, която заедно с Доминиковица най-много седеше в черква, дойдоха и други още, но вече такива, дето нямаше какво да се каже за тях, защото си приличаха като гъски в стадо, та не можеха да се различат една от друга освен по облеклото — събра се сума женски свят коя с каквото имаше: ту с вълна за предене, ту с лен, ту с дреб, а някои с шиене или пък с наръч перушина за цепене, колкото да не се рече, че са отишли без работа, само на приказки.