Владислав Реймонт - Селяни

Нищо не се виждаше дори на една крачка; Ханка се мъкнеше почти пипнешком от топола до топола и често си почиваше, като се вслушваше с ужас в тези гласове.

Под една топола се чернееше сгушено зайче, което при нейната поява се втурна във виелицата, а тя го грабна като с нокти, та болезненият му врясък се разнесе из сприята. Ханка го гледаше със съжаление, защото не можеше вече да се движи, огъваше се все по-ниско и едва успяваше да измъква краката си от снега, а товарът тъй я притискаше, та понякога й се струваше, че носи на гърба си земята, снеговете, вихрите и целия свят и че винаги е вървяла тъй смъртно уморена, едва жива и отрудена, с окървавена и чрезмерно тъжна душа и винаги, винаги ще се влачи все така до края на света. Страшно дълго й се виждаше, пътят като че ли нямаше край, а бремето й така я натискаше, та все по-често се опираше на дърветата и все по-дълго седеше мрачна, в полусъзнание, разхлаждаше със сняг пламналото си лице, потриваше очи, освежаваше се както можеше и все като че ли пропадаше в дъното на този разкрещял се и лют вихър на стихиите. Само жално си поплакваше, сълзите сами се лееха, извираха от най-дълбоките и скрити човешки скърби, от самото дъно на разкъсаното й сърце, от онова страшно скърцане със зъби на безпомощно загиващи. Понякога пък, но рядко, защото забравяше всичко, се молеше, шепнеше с плачлив глас молитви, чуруликаше ги в душата си с разкъсани думи като измръзнала птичка, която от време на време само трепне с крила, но останала без всякаква сила, свива крачка, притуля се, пиука и заедно с това потъва във все по-дълбока дрямка.

Изведнъж тя трепваше и ставаше изплашена от мястото си, защото й се струваше, че чува някакви детски плачове и гласове, като че ли Петрушек я вика!…

И пак завързваше, колкото сили имаше, спъваше се о навеяния сняг, затъваше в преспите и подгонвана от тревога за децата, каквато се надигна изведнъж в нея и я шибаше като с бич, тя не усещаше вече ни умора, ни студ.

Вятърът донесе някакъв звън, дрънкане на звънчета и човешки гласове, но тъй разкъсани, че макар и да се спря и да се ослуша, не разбра ни дума; някой обаче пътуваше с шейна след нея и все повече я доближаваше, докато най-сетне из виелицата се показаха глави на коне.

— Свекровите — пошепна тя, като забеляза бялата лисина на кобилата, и тръгна, без да чака.

Не беше сгрешила. Борина се връщаше от съдилището с Витек и Ямброжи; те караха бавно, понеже едвам се минаваше през преспите, а при по-лошите места трябваше дори да превеждат конете за юздите; види се, бяха хубаво пийнали, защото приказваха високо и се смееха, а Ямброжи често си пееше, без да обръща внимание на виелицата.

Ханка се отстрани от пътя и свлече забрадката си ниско над очите, но въпреки това старият, като я настигнаха, я позна веднага от пръв поглед и удари по камшик на конете, за да отмине по-скоро. Конете скочиха изведнъж и ненадейно задълбаха в нова пряспа; тогава той се огледа и ги спря, а когато тя се показа из виелицата и се изравни с шейната, рече й:

— Сложи дървата в шейната и се качи да те закарам до село.

Тя беше тъй свикнала със свекровите си заповеди, че изпълни всичко без колебание.

— Бартек качи Билица, беше седнал под едно дърво и плачеше; идат след нас — каза Борина.

Тя не рече нищо, загледана мрачно в мътилката на нощта и в сприята, която вилнееше наоколо, седеше превита на предното седалище и трепереше от умора, без да може още да събере мислите си, а старият се вглеждаше дълго и внимателно в нея. Беше тъй изнемощяла, та чак съжаление обземаше човека, като гледаше отслабналото й синьо, измръзнало лице, очите й бяха подпухнали от плач, а устата й болезнено обтегната; тя цяла се тресеше от умора и студ и напразно се загръщаше в покъсаната наметка.

— Трябва да се пазиш, в такова състояние лесно се заболява…

— А кой ще ми върши работата — пошепна тя тихо.

— И в такова време си отишла в гората!

— Свършиха се дървата, та нямаше с какво и чорба да се сготви…

— Децата здрави ли са?

— Петруш боледува няколко недели, но сега вече оздравя и би ял за двамина — отговаряше тя смело, като се пробуждаше от вкочанелостта си. Вдигна забрадката от лицето си и поглеждаше право в очите му без някогашния страх и без плахата покорност, а старият все я заприказваше и питаше, и страшно се чудеше на нейната промяна, защото не можеше да познае в нея някогашната Ханка. Чудно смразяващо спокойствие лъхаше от нея и в обтегнатите й устни се виждаше някаква вкаменяла и неотстъпчива сила… Тя не се плашеше от него както по-рано, сега тя говореше за разни неща, като с равен и чужд човек, без нито дума да се оплаче, да се ожали… Отговаряше направо, смислено и с чудно суров, престрадал глас и затова някак стегнат в грапава буца от скрити болки; само в сините й разплакани очи тлееше жаравата на силно разчувствувана душа.