Владислав Реймонт - Селяни

Върнаха се в гората и приклекнали зад дърветата, размисляха откъде да тръгнат, защото съвсем не можеше да се разбере кой път да изберат.

— По тая пътека наляво право при кръста на пътя с тополите ще излезем.

— Ами като не виждам никаква пътека.

Той дълго й обяснява, защото тя се боеше да тръгне по несигурен път.

— Е, сещаш ли се на коя страна да вземем?

— Чини ми се, на лява страна.

И се помъкнаха покрай гората, като изменяха по малко посоката под напора на вятъра.

— Върви по-бързо; току-виж, че сме замръкнали.

— Само да си поема дъха, Ханушо, и тичам, тичам…

Наистина, не им беше лесно да вървят, пътеката напълно засипана, при това отстрани, откъм полето, постоянно ревеше вихърът и шибаше със сняг. Напразно се затуляха зад дърветата или се присланяха като зайчета зад смриките. Навсякъде вятърът пронизваше до костите, а по-навътре бе страшно да се върви: дърветата диво шумяха, цялата гора се люлееше и почти брулеше земята с клоняща, съчките шибаха по лицата, а понякога борове падаха с такъв трясък, та изглеждаше, като че целият борак ще се съборяса разбит на парчета.

Те бързаха с всички сили, за да излязат по-скоро на пътя и да си отидат, преди да се стъмни, тъй като всеки миг можеше да падне нощ. По полето вече се сивееше и през разбъркания сняг във въздуха се извиваха мрачини като едвам видими пушеци.

Най-сетне се дотътраха до пътя и едва живи паднаха под кръста.

Кръстът бе на края на гората до самия път; бранеха го от бурите четири грамадни брези с бели наметала, с увиснали като косичници клони; на черно дърво бе разпънат тенекиен Христос, набагрен с такива бои, та изглеждаше като жив. Види се, вятърът го бе отпрал, защото висеше само за едната си ръка, блъскаше се о дървото и скърцаше с ръждясал глас, сякаш молеше за милост и спасение. Люшканите от вятъра брези постоянно го покриваха, тресяха се, огъваха се, снежната виелица го засипваше, та целият потъваше в мъгла, през която се мяркаше посинялото Исусово тяло, а бледото му окървавено лице час по час се показваше от белотата, та чак сърцето заболяваше човека.

Старият поглеждаше с ужас към него, кръстеше се, но не смееше да се обади, защото Ханкиното лице беше сурово, твърдо, неузнаваемо като нощта, която вече дебнеше през вихрите, снеговете и мъглите — през целия свят.

Изглеждаше, че тя нищо не вижда и на нищо не обръща внимание, седеше потънала в мрачни мисли, а в същност все за едно мислеше: за изневярата на Антек; пълна с кървави въздишки мъгла кипеше в нея, както Исусовото тяло на кръста, пълна със замръзнали на лед и парещи сълзи, пълна с живи и съсирени от болка гласове.

— Няма срам, нито страх от бога, то е като да мърсува с родната си майка!… Божичко! Божичко!

Ужас като ураган я понесе, страх я разтърси, а после кипна в такъв див и отмъстителен гняв, като гората, която се огъваше и изведнъж се спущаше разярена срещу вихъра.

— Да вървим, по-скоро да вървим! — рече тя, задяна товара си, огъната под него, и излезе на пътя, без да се оглежда за стария, подгонвана от непреодолима бясна злоба.

— Ще ти платя, за всичко ще ти платя! — скимтеше тя диво, като голите, разкрещели се и борещи се с вихрушката тополи.

— Стига вече! И камъка би се пукнал, ако го проядеше такъв червей. Щом Антек иска, нека гине, нека седи в кръчмата, но няма да й простя за злото, което ми стори тя на мене; не, ще й заплатя за всичко! В затвора ще се скапя, но не би имало справедливост на тоя свят, ако такава една жена спокойно ходи по свещената земя… — Така премисляше тя сърдито, но полека-лека злобата угасваше в нея и избледняваше като цветя на мраз, защото силите я напущаха, товарът й я притискаше, съковете се впиваха в плещите й и дори и през наметката и кафтана се вбиваха в живо месо, рамената страшно я боляха, а пък възелът на платнището, завит на тоягата, се врязваше в гърлото й и я задушаваше; тя все по-бавно и по-тежко вървеше.

Пътят бе завеян, засипан с преспи и открит от двете страни за ветровете, та тополите от двете му страни едва се виждаха във виелицата, стоеха в разлюляна, безкрайна редица, шумяха отчаяно и се мятаха като птици в примки, които безумно бият крила и крещят. Вихърът като че ли вече отслабваше и утихваше на високото, но затова пък все по-бясно се носеше по полето от двете страни на пътя. По равнината, в посивелите и мътни долове върлуваше неспирна фъртуна, хиляди вихрушки играеха юдинско хоро, хиляди кълба се вдигаха от земята, въртяха се, нарастваха и бръмчеха като исполински вретена, хиляди грамадни камари, развихрени копи и могили се носеха по полето, движеха се, мотаеха се, растяха пред очите й; издигаха се нагоре, та като че ли небето досягаха, забулваха света и се пръсваха с писък и врява. Цялата земя изглеждаше като кипнал котел, препълнен с бяла, завряла с ключ вода, покрит с оскрежена и ледена пара. И отвсякъде заедно с нощта идваха хиляди гласове, издигаха се от земята, съскаха нагоре, гърмяха по всички страни, някакви писъци като с бичове удряха наоколо, ту непонятни свирения трептяха над земята, ту шумът на гората бучеше като музика на орган във време на пренос, ту някакви проточени жални крясъци като крясъците на заблудени птици цепеха въздуха, някакви скимтящи, страшни хълцания, ту затишия, ту пък тези остри, сухи съскания на тополите, разлюлени в белите виелици като страшни привидения с протегнати към небето ръце!