Владислав Реймонт - Селяни

Разбира се, че на воденичаря беше лесно да бъде приятел с дворянина: имотът му не беше зарегистриран, па и за гората не го беше много грижа; и кметът държеше някогашна черковна земя, също и ковачът, но не бе тъй с Борина! Той си правеше сметка, че превозването си е превозване, а въпросът за гората е нещо отделно; преди да настане помирение с дворянина или преди да се дойде до война с него, много време ще мине… па що му пречи да се съгласява с онези, да се прави на глупав, да бъде с тях, когато и така няма да прости своето, само да му се падне, а сега не е зле да изкара петдесетина рубли: така и така конете трябва да се хранят и да се плаща на ратая! Той се усмихваше, потриваше ръце и мърмореше със задоволство:

— Глупави, синковците, като овце. Мислят, че са ме пратили за зелен хайвер, глупаци!

Той се върна при жените много зарадван. Ягуша я нямаше в къщи.

— Къде е Ягуша?

— Занесе храна на свинете — отвърна Настка.

Той заговорваше весело, шегуваше се с Яшек или пък с Доминиковица и все по-неспокойно чакаше жена си, защото нещо дълго не идваше. Но не издаде тревогата си и излезе на двора. Момчетата стягаха шейната в плевнята на тока, защото върху плазовете трябваше да се завържат кошовете. Поразгледа, поприказва с тях, назърна при конете, назърна при свинете, в обора, Ягна я нямаше никъде. Поспря се малко в сянката под стряхата и почака. Нощта бе тъмна, студен вятър се напъваше и шумеше, големи, тежки облаци летяха като цели стада по небето, понякога пършолеше сняг.

Малко след това някаква сянка се замярка откъм прелеза. Старият бързо се измъкна, скочи до нея и като побеснял прошепна:

— Къде беше, а?

Но Ягна, макар че изпърво се изплаши, отвърна презрително:

— Подуши срещу вятъра и лесно ще разбереш! — и си влезе.

В къщи той вече не отвори дума за това, а когато се тъкмяха да спят, каза добродушно и съвсем меко, без да вдига очи към Ягуша:

— Искаш ли утре да идеш у Клембови?

— Щом позволяваш, ще отидем с Южка.

— Ако искаш, не те спирам, но аз ще ида в съдилището, къщата остава без човек, та е по-добре да си останеш у дома…

— Та няма ли да се върнеш до мръкване?

— Чини ми се, че ще се върна чак късно през нощта… изглежда да завали сняг, далече е, та няма да успея… но като настояваш, иди — не те спирам…

Още от ранно утро времето клонеше на виелица; настана облачен, ветровит и страшно лош ден. Дребен сняг пършолеше като сух и едромлян булгур. Същевременно се повдигаше все по-буен вятър, който силно бучеше и се въртеше наоколо с неочаквани извивки, та се мъкнеше по всички посоки като някой пияница, скимтете, свиреше и духаше с остървение.

Без да гледат обаче на времето; веднага след закуска Ханка, старият Билица и няколко други бедни жени отидоха за сухорляк в гората.

Неизказано противно беше времето; вятърът се блъскаше по полето, шибаше дърветата, бучеше над село и час по час вдигаше облаци от сняг, завъртяваше се с писък и го разпръсваше по света, като че ли някакви чаршафи, пълни с бял и бодлив паздер, та всичко потъваше в неразличима мътилка и съскане.

Щом излязоха от селото, дърварките тръгнаха една след друга като гъски по завеяните слогове към гората, чиито върхове едвам се виждаха през виелицата и която беше все още далече.

Вятърът все повече се усилваше, от вси страни блътанцуваше, въртеше се и така шибаше по тях, че те едва се задържаха на краката си и все повече се навеждаха към земята. Но той изтичваше напред, загрибаше сух сняг, измесен с пясък, и го фраскаше в лицата им, та трябваше да си затварят очите.

Вървяха те мълчаливо, понеже вятърът спираше и разкъсваше думите им; пъшкаха по-малко и разтриваха ръцете си със сняг, защото студът ги пронизваше през тънкото облекло, а при всеки камък или дърво се образуваха преспи и препречваха пътя, та всяка трябваше да се избикаля, а това доста удължаваше пътя им.

Ханка вървеше напред и често се обръщаше за баща си, които, превит, с омотана в престилка глава, облечен в стария Антеков кожух и препасан с въже, се тътреше последен и едва се движеше срещу вятъра. Постоянно го задушаваше, та трябваше често-често да се спира, за да си поотдъхне и да изтрие просълзените си от вятъра очи, а после забързваше с всички сили, като простенваше тихо:

— Ида, ида, Ханушко… Не бой се, няма да остана!

Разбира се, той би предпочел да остане в къщи при печката, но даваше ли му сърце, когато тя, горката, отиваше! „Па и в къщи бе студено, та не се търпеше; децата зъзнат, нямаше вече с какво чорбица да се сготви, само сух хляб си похапваха… а пък тука студеният вятър като с ледени клинци пронизва костите…“ — си мислеше той, като наваляше след тях.