Владислав Реймонт - Селяни

Просто посестрима на дявола или нещо повече, както казваха за нея.

„Ще се хванат за косите и ще се изпоядат като бесни кучета“ — си мислеше тя често, твърде доволна от работата си, тъй като беше зимно време и нямаше какво друго да прави, затова се мъкнеше с къделя по къщите и подслушваше, подкустряше едни към други и се подиграваше с всички. Никой не смееше да й затвори вратата си, защото се боеха от езика й и главно от това, че — както казваха — има зли очи… Навестяваше и Антекови, но с него се срещаше най-често, когато той се връщаше от работа, и тогава му нашепваше новините от Ягна.

Около две седмици от идването на свещеника у Боринови тя издебна Антек при вира.

— Знаеш ли, стария се оплаква много от тебе пред свещеника.

— За какво е лаял пак? — попита той небрежно.

— Че надумваш хората срещу дворянина, че трябва да те обадят на полицията и друго още…

— Нека се опита! Преди да ме задържат, такъв петел ще му пусна на покрива, та камък върху камък не ще остане! — рече той пламенно.

Тя се затича веднага с тази новина при стария. Той дълго мисли и рече тихо:

— Прилича му, прилича му, такъв разбойник…

И повече не рече; не му се щеше да се доверява много на тази бабичка, но вечерта, щом дойде Рохо, той му се изповяда.

— Не вярвай на всичко, което Ягустинка ти донася; зла жена е тя.

— Може и да не е истина, но е имало такива случаи. Стария Причек нали запали шурея си, че го ощетил при делбата; после лежа в затвора, ама го запали. Та и Антек може да направи това, все ще да е рекъл нещо, не ще всичко да е измислила тя от себе си.

И Рохо, който беше добър човек, твърде се угрижи от това и взе да го увещава:

— Погодете се, дай му малко земя, нали и той трябва да живее, по-скоро ще си нареди стопанство и няма да има вече причини за караници и заплашвания…

— Не, ако ще да се разсипя, ако ще да тръгна по просия — ще тръгна, на докато съм жив, леха няма да му дам. Дето ме наби и дето ме унизи като куче, бих му простил, колкото да ми е тежко и мъчно, но ако той мисли и друго нещо!…

— Хорски клюки и ти ги взимаш присърце!…

— Разбира се, това не е истина, разбира се… но да би то станало… ума ми изскача и чак костите ми студ пронизва… като си помисля, че би могло да стане…

Борина стисна пестници и се вкамени от ужас от самото допущане на тая възможност. Нищо не знаеше, никога не бе мислил за това, беше дори дълбоко уверен в невинността на Ягуша, но почувствува, че в тая омраза на неговия син трябва да има нещо повече, а не само яд и жал за ниви, че онази самозабрава, която видя тогава в очите му, блика от друг извор, добре чувствуваше той това — и тъкмо в този миг усети в душата си също такава студена, отмъстителна, неумолима омраза, па се обърна към Рохо и рече тихо:

— Много е тясно за двама ни в Липци!

— Какво, какво пак ти иде на ума? — извика Рохо изплашено.

— И да не му дава господ да ми падне на ръцете в такъв случай…

Рохо го успокояваше, обясняваше му, но нищо не постигна.

— Ще ме запали, ще видиш!

И от този миг той рядко виждаше спокойствие. Всяка вечер на мръкване той незабелязано стоеше на стража, таеше се зад ъглите, обикаляше къщата и другите сгради, назърташе под стрехите, а нощем често се будеше, по цели часове се ослушваше, скачаше от постелята при най-малкия шум и обикаляше с кучето тичешком всички кътища. Веднъж съзря някакви полузавеяни от снега следи от утъпкано при сенарника, после забеляза такива и при прелеза и още повече утвърди у себе си мисълта, че Антек дохожда нощно време и само търси сгода да го запали. Друго нещо още не му идваше на ума.

Той купи от воденичаря страшно зло куче, направи му колиба под сушината и постоянно го дразнеше, не му даваше много да яде, насъскваше го и кучето тичаше нощно време и се дърлеше като бясно, хвърляше се на всекиго, ухапа няколко души, за което хората се оплакаха.

Но покрай тая бдителност и предпазване старият отслабна и толкова отпадна, че поясът се свличаше на кълките му, почерня, прегърби се, повлече крака и съхнеше като тресчица от тия мисли и тревоги, а очите му светеха като на болен. А понеже не допущаше никого по-близо до себе си, та нямаше и кому да повери душата си, кому да се оплаче, още повече го измъчваха и горяха тия пожари.

И никой не се досещаше какво е на душата му и какво го разяжда.

Той обръщаше по-голямо внимание на стоката, зло куче намери, но цели нощи бдеше и хората мислеха, че е зарад многото вълци, които като за чудо се бяха появили тая зима и рядко минаваше нощ да не се явят на глутници край селото; неведнъж ги бяха чували да вият, а често подкопаваха обори и тук-там бяха извлекли нещо. При това, както бива преди пролет, все по-често се носеха слухове за крадци; казваха, че на един селянин от Дембица задигнали няколко кобили, в Рудка шипар откраднали, другаде — крава и всичко като вдън земя пропадаше, та и в Липци мнозина бяха неспокойни, наглеждаха заключалките и пазеха конюшните, защото най-добрите коне в околията бяха там.