Владислав Реймонт - Селяни

Така продължи непрекъснато цели няколко седмици. Толкова тежко, тъжно и толкова зле беше на Ягна, че едвам понасяше, не смееше да гледа хората, срам я беше от селото, защото всички добре знаеха какво става у Боринови.

Домът напълно се помрачи: движеха се из него тихо и плахо като сенки.

Наистина, рядко някой ги навестяваше, понеже всеки си имаше доста свои грижи. И кметът не се вестяваше, разсърден, задето Борина не пожела да му кръсти детето; само момчетата на Доминиковица се отбиваха понякога, Настка Голембова дотичваше с къделя, и то повече при Южка и колкото да се срещне с Шимек, така че нямаше никаква полза и от нея, или пък Рохо наминаваше сегиз-тогиз, но като виждаше тъжните им сърдити лица, и той не оставаше дълго.

Само ковачът дохождаше всяка вечер и дълго престояваше, подстрекаваше, както вече можеше, стария против Ягна и се слагаше да спечели ново благоволение. То се знае, че и Ягустинка идваше често и на драго сърце притуряше, каквото можеше, щом има скарване. И Доминиковица идваше всеки ден и всеки ден повтаряше на Ягна да спечели Мачей с покорност. Но какво да стори, когато Ягна не можеше да се помири, за нищо на света не можеше, напротив — негодувание въставаше у нея и все по-често злоба я обземаше. За това много й помагаше Ягустинка, понеже веднъж я подхвана:

— Ягушо, страшно ми е жал за тебе като за мое дете! Това дърто куче те оскърбява, а ти като агне страдаш! Не, други жени не правят така, не!…

— Ами как? — попита тя твърде любопитно, тъй като това положение й беше омръзнало.

— Злото ти с добром не ще премахнеш, а с още по-голямо зло! Той те има като слугиня, а ти нищо не му правиш; навярно и дрехите ти е заключил в раклата, на всяка крачка те следи, добра дума ти не казва — а ти що? Въздишаш, тровиш се и чакаш милост от бога! Бог дава, ала в кошара не вкарва! Да беше на мене, знам какво бих направила! Южка бих насвила да не се разпорежда тя в къщи, господарка си ти, а пък на мъжа в нищо не бих отстъпила! Щом иска война, дай му една война, но такава, че гръкляна му да изскочи! Ами, дай веднъж воля на мъжа да вземе връх, веднага ще почне и да бие, и не се знае докъде ще я докара! А най-главното — сниши тя гласа си и й шепнеше на ухото — отлъчи го като теле от крава, не го допущай ни за миг при себе си, дръж го като куче пред прага! Веднага ще видиш как ще омекне и ще се сдобри!

Ягна бързо се изви от къделята, за да скрие червенината по лицето си.

— Защо се срамуваш, глупава? Нищо лошо няма в това! Всички така правят и ще правят; не съм го аз първа измислила! Нали се знае, че с фуста по-далече можеш да отведеш мъжа, отколкото куче със сланина, защото кучето по-лесно се досеща. А стария по-лесно се лъже от младежа, че е по-лаком и му е трудно да митка по чуждите къщи! Направи така и скоро ще ми бъдеш благодарна! Па каквото бръщолевят там за тебе и за Антек, не го взимай присърце. Да си ако ще би като пресен сняг, пак ще ти намерят сажди! Такъв е тоя свят, че който се поддаде, и пръста си да поклати, няма да му простят, който не задирва какво си приказват за него, той и силен, и горд, и може да прави, каквото му се харесва. Никой и думица няма да каже, а, напротив — ще се умилкват като кучета около него! На силните, неотстъпчивите и упоритите е целия свят! За мене какво не приказваха, какво, ами за майка ти също, че в онзи Фльорек уж…

— Мама не закачай!

— Нека е светица тя за тебе! И това е истина, че всеки има нужда от някаква светиня.

Дълго още разправя тя и я учи, пък полека, макар и да не я питаха, разказваше и за Антек, каквото й дойдеше на езика! Ягуша жадно слушаше това, без да се издаде обаче ни с думица, но здраво се вслуша в съветите й и цял ден мисли за тях. А вечерта, когато бяха в къщи Рохо, ковачът и Настка, тя рече на Мачей:

— Я ми дай ключовете от раклата; трябва да проветря дрехите.

Той даде ключа малко нещо засрамен, че Наска прихка да се смее, но въпреки това, когато тя свърши изваждането, той протегна ръка да му го върне.

— Само моите дрехи са там и аз ще го пазя! — рече тя твърдо.

И от тази вечер започна адът в къщи. Борина не се промени, но и тя не отстъпваше, на една дума с цял куп отговаряше и тъй високо, че крясъците й се чуваха чак на пътя. Това не помагаше твърде, та и тя започна да прави всичко напук.

С Южка на всяка крачка се заяждаше, неведнъж тъй люто й се караше, че момичето с плач тичаше да се оплаква. Нищо не помагаше: още по-проклета ставаше, ако не вървеше по волята й. А вечерно време нарочно отиваше да спи в другата страна на къщата, като оставяше Борина в първата стая. Там караше Петрек да й свири, а тя до късно през нощта му пригласяше разни песнички; или пък в неделя се премени, колкото може по-хубаво, и без да чака мъжа си, отиде сама на черква, като се спираше на разговори с момците по пътя.