Владислав Реймонт - Селяни

Пък и Южка, хапеше я на всяка крачка, дори Витек се боеше да плеще по своему пред господаря, та нямаше с кого и дума да си каже. Само това й беше и удоволствието, и разтухата — да слуша как Петрек вечер след работа свиреше тихо на цигулка в конюшнята, защото в къщи старият не позволяваше.

А зимата беше все тъй зла, студена и ветровита, та трябваше да се стои в къщи.

Едва в събота старият, макар и още неоздравял, се свлече от леглото, облече се топло, защото пукаше от студ, и излезе из селото.

Влиза той в разни къщи уж да се огрее малко или пък по работа, дори се спираше с готовност и с такива, които по-рано мълком отминаваше. И навсякъде пръв започваше за кръчмата и представяше всичката работа на смях, като разказваше весело как здраво се бил напил и от това се разболял!

Чудеха се на това, потвърждаваха, клатеха глави, но никой не се хвана на въдицата. Знаеха добре неговата упорита гордост и това, че щом е рекъл, на жив огън да го припекат, глас няма да издаде; знаеха и как винаги се големееше, надуваше се, че има най-хубавото в село, и внимаваше много да го не емнат на езиците си.

Разбираха също, че тича и гаси сплетните, които бяха вече тръгнали из село.

Дори старият Шимон, помощникът, му каза право в очите, както си обичаше:

— Приказвай си ти, кой ли ще ти повярва! Хорските приказки са като огън: с нокти не можеш го угаси, сам трябва да си догори. Ще ти припомня това, което ти казах преди сватбата: когато стар взима млада, дявола не можеш отпъди и със светена вода!

Ядоса се той на това и се върна право у дома, а пък Ягуша, понеже мислеше, че щом е станал, всичко му е вече минало и ще се върне към предишното, си отдъхна с облекчение и взе да го заприказва, да го заглежда в очи, да се умилква и да тананика из къщи тъй сладко, както и по-рано… Но той я стресна изведнъж с такава тежка дума, че тя съвсем премаля; и след това не се промени, не я галеше, не я милваше, не отгатваше мислите й, нито търсеше нейната любезност, а сопнато като на слугиня й подвикваше за безредието в къщи и я редеше на работа.

От този ден той пое всичко в свои ръце, наглеждаше всичко и нищо не изпущаше. По цели дни, щом оздравя, очукваше снопи с Петрек и работеше около житото в плевнята, без да излиза крачка от дома, тъй като дори вечерно време поправяше сбруята и хамутите на конете, или пък седеше на рогатката, стържеше разни стопански потреби и така внимателно следеше Ягуша, че тя ни крачка не можеше да направи, без да погледне подире й, дори празничните й дрехи заключи и ключа държеше у себе си.

Настрада се тя, настрада! Не стига, дето за нищо нещо й подвикваше и добра дума не казваше, но всичко правеше така, като че ли не тя беше стопанката, и само на Южка даваше разпореждания какво трябва да се направи, с Южка се разговаряше за различни работи, от които момичето не разбираше, на Южка заповядваше да внимава за всичко!

А Ягна сякаш я нямаше в къщи, по цели дни предеше, ходеше като замаяна или пък изтичваше до майка си да й се ожали и оплаче. Нищо не можа да направи и майка й, защото Борина троснато й рече:

— Господарка беше, правеше каквото си искаше, не й липсваше нищо; щом не съумя да цени това, сега нека опита нещо друго! Казвам ти да й речеш, че дорде мога да шавам, ще пазя своето и няма да позволя да се смеят с мене хората като с палячо, хубаво да знаеш…

— Не влизай в грях, Мачей, та тя нищо лошо не е сторила!

— Да беше сторила, не бих ни дума продумал и не така бих постъпил! Но стига й това, дето с Антек се е мъкнала!

— В кръчмата на танца, пред всички хора, нали!

— Ами, само в кръчмата! Ами!… — понеже си пресметна, че когато намери наметката й до плета, трябва с Антек да беше се срещала.

И така той не се остави да го убеди старата, не вярваше на нищо, стоеше твърдо на своето и накрай рече:

— Добър човек съм и примирителен, всички знаят, но когато някой ме шврасне с камшик, готов съм с климия да му върна.

— Удри, който ти е виновен, но не обиждай, защото от всяка обида отмъщение расте.

— Който пази своето, той не обижда!

— Само че навреме трябвало да видиш докъде ще бъде твоето!

— Заплашваш, а!

— Само казвам, а пък ти много се гордееш. Помни и това, че който другиму дума вади, сам той е такъв!

— Стига с твоите поуки и поговорки, и аз имам ум! — разсърди се Борина.

И с това се свърши, защото Доминиковица, като видя неговата упоритост и неотстъпчивост, не повтори да се разправя, а вярваше, че всичко ще премине само и някак ще се изглади; но той не омекна нито за един ден, дори му харесваше тази негова сърдитост и макар че неведнъж през нощта, като чуваше плачовете на Ягуша, скачаше несъзнателно да отиде при нея, но навреме се сдържаше и се правеше, че е станал или да погледне през прозореца, или пък да види дали вратата е затворена.