Владислав Реймонт - Селяни

— Ела си у дома, я виж какъв студ е, ела си, Ханушо! — молеше той; по чудо душата му омекна и понеже тя не се обади, той я вдигна и я поведе към дома.

Нищо не си казаха, защото Ханка неукротимо плачеше.

У Боринови беше като в гроб след този празник — не плач, не викове, не закани, а само една тежка, зловещо притаена тишина, пълна с въздържан гняв и жалби.

Цялата къща млъкна, обви се в загриженост и заживя в постоянна тревога и очакване на нещо страшно, което беше сякаш под покрива и можеше всеки миг да падне върху главите.

Като се прибра у дома си, дори и на следния ден старият не каза лоша дума на Ягуша, нито се оплака на Доминиковица, като че ли нищо не бе се случило.

Само че се разболя от тези потуляни ядове и не можеше от леглото си да се вдигне: все повече отслабваше, бодежи му се явиха отстрани и в огън гореше.

— Нищо друго не е, черния дроб ти се е запекъл или сърцето ти е спаднало — рече Доминиковица, като мажеше страните му с горещ зехтин; той нищо не отговори, само болезнено попъшкваше и гледаше втренчено в потона.

— Не е, не е в Ягуша вината! — започна тя тихо, за да не чуят в стаята, защото много се безпокоеше, че той ни дума не каза за вчерашната случка.

— А у кого? — измърмори той.

— Та що е виновна? Оставил си я сама и си влезнал в стаичката да пиеш; музика свири, всички танцуват, веселят се, а тя — като дръвник е трябвало да стои в ъгъла; млада е, здрава, има нужда и от забава. Накарал я насила и се хванала да танцува. Могла ли е да не се хване? Всеки в кръчмата има право да танцува с всяка, с която му харесва, па ако е избрал нея и не я е пуснал тоя разбойник, то е само напук на тебе, само напук!

— Мажи ме ти и гледай по-скоро да оздравея, па недей ме учи на ум. Много добре знам как беше, та няма нужда ти да ми казваш.

— Щом си толкова умен, тогава трябва и това да знаеш, че жената е млада, здрава, та има нужда и от забава! Не е нито дърво, нито бабичка, оженила се е за мъж и мъж й трябва ней, а не старец да си премята броеница с него, не!

— Тогава защо ми я даде? — рече той заядливо.

— Защо? А кой скимтеше като куче на вратата ми? Не дойдох аз да ти дотягам да я вземеш, нито аз ти я натрапих, нито тя самата! Можеше за всеки друг да се ожени, и то за най-първите в селото; колцина имаше…

— Имаше, но не за женитба!…

— Дано езика да ти откапе за това кучешко лаене!

— Като коприва те попари истината, та подскочи такава!

— Мръсна лъжа е това, не е истина! Лъжа!

Той притегли завивката върху гърдите си, обърна се към стената и не каза нито дума повече на горещите й доказателства; чак когато тя го удари на плач, прошепна язвително:

— Кога една жена не свърши работа с бухалката, мисли, че с плач ще направи нещо!

Той много добре знаеше какво казва. Сега, когато не можеше да стане от леглото, му идваше на ум какво говореха хората по-рано за нея, мислеше си той за това, подреждаше го, слагаше го накуп, разсъждаваше — и такава злоба го обземаше, такава ревност го ядеше, та не се сдържаше спокойно да лежи, ами се мяташе на леглото, ругаеше тихичко и току се обръщаше с лице към стаята и следеше със злите си ястребови очи Ягна… А тя бе някак бледа и отпаднала, ходеше като сънена из къщи и все поглеждаше към него с жален поглед на обидено дете и така въздишаше, та чак му дожаляваше и сърцето му поомекваше, но от това и ревността му растеше още повече.

Провлече се така близо цяла седмица и мъчно беше да се изтрае в къщи. Тя имаше силно чувствителна душа, като някой цвят, който от едно полъхване на студа веднага измръзва и се разтреперва от болка. И очите й угаснаха, не можеше ни да спи, нито пък яденето й се услаждаше, не можеше да се свърти на едно място и да се залови на работа, тъй като всичко изпадаше от ръката й и постоянно някакъв страх я преследваше; можеше ли да бъде другояче, когато старият все лежеше, пъшкаше и добра дума не казваше, а поглеждаше като някой разбойник. Постоянно чувствуваше тя очите му върху себе си, постоянно, и не можеше вече да издържа. Тежеше й животът: неизказани мъки я разкъсваха, че и за Антек нищо не знаеше, а той не се вести цяла неделя, макар че неведнъж по мръкнало със смъртен страх отскачаше тя до сенарника! Пък не смееше никого и да допита. Тъй и омръзна вече в къщи, че по няколко пъти на ден тичаше у майка си. Но и Доминиковица малко се свърташе у дома: ту при болни ходеше, ту в черква. Ако пък беше у дома, показваше се сърдита и й правеше горчиви укори. И момчетата ходеха мрачни и угрижени, защото старата бе набила Шимек с бухалката за гръсти, че на Водици беше пропил в кръчмата цели четири злоти. После Ягна се отбиваше у съседите, само и само да мине някак денят, но и там не й беше добре; истина, не я пъдеха, но всички процеждаха като през зъби думите, поглеждаха твърдо и всички до един окайваха стария зарад болестта му и се оплакваха жаловито какви лоши времена са настанали!