Владислав Реймонт - Селяни

Това продължи доста дълго, защото Антек поръчваше вече за цялата компания. Евреинът с готовност даваше и всяка половница по два пъти пишеше на вратата.

На цялата компания главите се размътиха и всички се впуснаха да танцуват, за да поизтрезнеят; разбира се, Антек и Ягуша бяха начело.

Тогава излезе из стаичката Борина. Изведоха го възмутените жени. Той погледа и веднага разсъди всичко, обзе го силен гняв, но само стисна зъби, закопча клашника си, натисна шапка и се запровира към тях. Всички му сториха път, защото беше блед като платно и очите му светеха диво.

— Да си вървим! — рече той високо, когато се приближи до тях, и искаше да я хване за ръка, но в същия миг Антек я завъртя на място и я понесе по-нататък, а тя напразно искаше да се откопчи. Тогава Борина подскочи, разби колелото, откъсна я от ръцете на Антек, не я изпусна и без да обръща внимание на сина си, я изведе от кръчмата.

Изведнъж музиката спря, внезапна тишина настана, всички се вдървиха като вкопани, никой не рече ни дума, защото виждаха, че става нещо страшно, а Антек се спусна след тях, разбута навалицата като снопове и излезе от кръчмата, но щом студът го лъхна, сполитна към едно дърво, което бе проснато пред къщата, и падна в снега, обаче бързо се изправи и ги стигна на завоя при вира.

— Върви си по пътя и не закачай хората! — викна старият, като се обърна към него.

Ягна изписка и избяга в къщи, а Южка втикаше в ръцете на стария някакъв кол и врещеше:

— Удри тоя разбойник, удри, тате!…

— Пусни я, пусни я! — бъбреше Антек съвсем безпаметно и се приближаваше с готови за бой пестници.

— Махни се, казвам ти, заричам се в бога, ще те убия като куче! Чуваш ли? — викна пак старият, готов на всичко. Антек се отдръпна несъзнателно, ръцете му се отпуснаха, обхвана го такъв силен страх, че започна да трепере, а старият бавно тръгна към дома си.

Той не скочи след него, а застана разтресен, замаян и разглеждаше с пусти очи наоколо; никого вече нямаше, месецът ясно светеше, снеговете блестяха и навсякъде се виждаше само тъжната белота. Той не можа да си обясни нищо от станалото. Дойде малко на себе си едва в кръчмата, където го доведоха приятели, изскочили да ги разтървават, защото някои извикаха, че се бие с баща си.

Свърши се и забавата. Разотидоха се по домовете си, защото беше вече късно. Само по улиците още някое време тук-там се чуваха викове и песни; останаха само жепечаните, които щяха да нощуват тук, а господин Яцек им свиреше на цигулка много жални песни, та седяха, подпрели глави на лактите си върху масата, и въздишаха. Самотно в къта беше седнал и Антек. С него те не можеха да се разберат, защото нищо не отговаряше. Напуснаха го всички. Седеше той като мъртъв и забравил се, евреинът напразно му напомняше, че затваря, не слушаше и нищо не разбираше. Сепна се едва когато чу гласа на Ханка, на която бяха казали, че пак се сбил с баща си.

— Какво искаш! — попита я той.

— Ела си у дома, късно е вече — молеше го тя, като задържаше сълзите си.

— Иди си сама, няма да тръгна с тебе! Казвам ти, махай се! — кресна той страшно, а после изведнъж, неизвестно защо, се наведе към нея и рече в самото й лице: — Ако ще в окови да ме оковат, в дупка да ме затворят, бих бил по-свободен, отколкото при тебе, по-свободен, разбери!

Ханка жално заплака и си отиде.

Тогава той стана, излезе вън и се помъкна към воденицата.

Нощта ясна, осветена от месеца, дърветата хвърляха дълги синкави посребрени сенки и такъв студ стягаше, та час по час се чуваше пукане на греди и сякаш тихо, пронизващо скимтене се разнасяше по разискрените снегове. Мъртва мразовита тишина прикътваше света, селото вече спеше, нито един прозорец не светеше, нито куче полайваше, нито воденицата тракаше, нищо — само откъм кръчмата се носеше пресипналото пеене на Ямброжи, който по свой навик си пееше насред пътя — но слабо, като през сън.

Тежко и бавно се влачеше Антек покрай вира, поспирваше се, оглеждаше се замаян и с тревога се ослушваше, защото страшните думи на баща му постоянно звучеха в главата му, постоянно виждаше разярените му, пронизващи го като с нож очи, та неволно отстъпваше, страх го стискаше за гърлото, сърцето му замираше, косата настръхваше — и от паметта му изчезваше и смелост, и любов, изчезваше всичко, оставаше само смъртният грях, трепетният ужас и едно отчаяно, жално безсилие…

Той сам не знаеше кога е тръгнал към дома си и току пред черквата дочу болезнен плач и вайкане с глас, под разпятието пред самата порта на гробищата някой лежеше кръстом на снега, но в сянката, която падаше от стобора, не можеше нищо да се различи. Той се наведе, като мислеше, че е някой другоселец пътник или някой пиян, а то — Ханка бе легнала и молеше милосърдие от бога.