Владислав Реймонт - Селяни

— Какво са решили?

— Какво… скимтяха, ругаха, ожалваха се и никакво решение не взеха освен това, че не бива да позволим да секат гората.

— Нима могат нещо умно да решат тия сламени гъжви! — извика Плошка. — Съберат се, жулнат водка, поядосват се, попсуват и толкова ум е от съвещанието, колкото от ланския сняг, а дворянина, ако поиска, може да изсече и цялата гора.

— Не бива да позволим — подхвърли кратко Матеуш.

— Кой ще го спре, кой ще му забрани? — завикаха всички.

— Кой друг, ако не ние?

— То си е тъй, но ще ли позволят да направим нещо? Обадих се веднъж, а тате ме скастри да си налягам парцалите, че то не било моя работа, а тяхна, на стопаните! То се знае, че имат право, защото те държат всичко в ръце, па дори и сега, и няма да позволят, а ние какво значим, колкото едни слуги! — горещеше се Плошка.

— Лошо, много лошо.

— А не е редно да бъде така!

— Разбира се, че и на младите е редно да се даде имот и да управляват.

— А пък те да си гледат старините!

— Ето, аз изслужих във войската, на години съм вече, а моето, което ми се пада, не ми го дават — викаше Плошка.

— Всекиму ще дойде времето.

— И всички тука сме онеправдани.

— А най-много Антек.

— Ред трябва да се тури в това село! — пошепна твърдо Шимек, Ягушиният брат, който бе дошъл скоро и стоеше мълчаливо отдире. Погледнаха го учудени, а той се промъкна напред и заприказва за своите неволи, гледаше всички в очите и се изчервяваше, защото още не беше свикнал да приказва пред хора, па и от майка си се побояваше.

— Настка го е научила на тоя ум! — пошепна някой. Разсмяха се всички, а Шимек млъкна и се отдръпна малко в сянката. Тогава братът на кмета, Гжеля Ракоски, макар че не беше приказлив и малко заекваше, заразправя:

— Лошо е, дето старите държат имота в своите ръце и не дават на децата си, разбира се, че е лошо, защото не е справедливо — но най-лошото е това, че глупаво управляват. Ето, с тази гора отдавна всичко да е свършено, ако се бяха погодили с дворянина.

— Как тъй, даваше по две морги, когато ни се полагаше по четири на всеки петнайсет морги.

— Полагало ли се е, или не се е полагало, това още не се знае, там вече чиновниците ще решат.

— Ами като те държат страната на дворянина!

— Хайде де, държат страната му; нали самия комисар каза да не се съгласяваме на две морги, че дворянина е длъжен да даде повече! — обясняваше Валцерек.

— Я тихо, че ковача иде със старшията! — пошепна Матеуш.

Погледнаха към вратата; наистина ковачът се водеше под ръка със старшията и двамата бяха здравата пияни, блъскаха се силно през навалицата и право към тезгяха теглеха; но не останаха дълго там, евреинът ги въведе в стаичката.

— У кмета на кръщенка са се гостили.

— Днеска ли е кръщавал? — попита Антек.

— А че бащите ни са там. Помощника е кръстник с Валцерековица, защото като че ли Борина се е разсърдил и не е искал — обясняваше Плошка.

— Този пък какъв е? — викна Валцерек.

— Това е господин Яцек, брата на дворянина от Воля — обясняваше Гжеля и чак подстанаха всички, за да видят по-добре, защото господин Яцек си проправяше бавно път и търсеше с поглед някого, докато се натъкна на Бартек от стружнята и отиде с него към стената при жепечаните.

— Какво ли може да му е потрябвал?

— Какво, нищо, само тъй, ходи си по селата, приказва със селяните, на мнозина помогне, свири на цигулката си, момите на песни учи, изглежда, че е врътнат.

— Хайде, Гжеля, довърши, каквото беше почнал!

— Та ви казвах за гората; моят съвет е да не оставяме тази работа само на старите, че ще я объркат.

— Какво, само едно спасение има тука: започнат ли да секат, да скочим цялото село, да ги разгоним и да не позволим дотогава, докато сам дворянина не дойде и не се погоди с нас! — рече високо Антек.

— Същото и у Клембови са решавали.

— Решавали са, ама няма да го направят, защото кой ще тръгне с тях?

— Стопаните ще тръгнат.

— Няма всички да тръгнат.

— Ако Борина ги поведе, всички ще тръгнат.

— Само че не се знае дали Мачей ще пожелае.

— Антек тогава ще ни води — извика разпалено Балцерек.

Всички горещо одобриха, само Гжеля се противопостави и понеже беше ходил много по света и четеше вестник „Зора“, захвана учено и като от книга да разправя, че не може с насилие, че ще се намеси съдът и освен затвор нищо повече няма да спечелят, че селото трябва да повика адвокат от града, който всичко справедливо щял да уреди.

Не искаха да го слушат дълго, а някои се и подсмиваха. Той се ядоса и каза: