Владислав Реймонт - Селяни

Никой от селските стопани не слушаше тия предизвикателства, нито пък се опечаляваше от това, че свещеникът не искал да се застъпи за тях пред дворянина, а напротив, всякой се отвръщаше и колкото по-високо крещяха онези, толкова повече всички избягваха в навалицата, която изпълваше кръчмата, всеки се присъединяваше, където му харесваше и където беше възможно без да гледа съседите си. Само Ягустинка ходеше от група на група, дразнеше ги, шегуваше се, пущаше новини в ушите на хората, но гледаше внимателно къде потракват бутилки и къде обикаля чашка.

И така полека, бавно, незабелязано народът се отдаваше на веселба, защото все по-силен шум пълнеше помещението, все по-често подрънкваха чашки и навалицата ставаше все по-голяма, та вратата почти не се затваряше, така прииждаха докато почерпените от Клемб музиканти подхванаха игрива мазурка и като първа двойка се спуснаха Соха с Малгошка, а след тях всички, които желаеха.

Но малцина станаха да танцуват. Всички поглеждаха за първите липченски ергени, за Стахо Плошка, за Вахник, за кметовия брат и други, които си шепнеха с девойките по ъглите, приказваха си весело и се шегуваха с жепечани, на които Ямброжи постоянно пригласяше.

Тъкмо тогава се появи Матеуш, който още се подпираше на тояга, защото току-що беше станал от легло. Беше му домъчняло за света, та си поръча веднага греяна водка с мед, седна отстрани на огнището, попийваше и подхвърляше по някоя весела дума към познатите, но изведнъж млъкна, защото на вратата се изправи Антек, видя го, вирна горделиво глава, премига с очи и мина покрай него, като че не го забеляза.

Матеуш стана и извика:

— Борина, я ела при мене.

— Ако ти трябвам, ела ти при мене — каза Антек рязко, като смяташе, че Матеуш само се закача.

— Бих дошъл, само че без тояга още не мога да ходя — каза той меко.

Антек не повярва, намръщи грозно вежди и пристъпи, но Матеуш го хвана за ръката и го накара да седне на пейката.

— Сядай тук! Посрами ме пред цял свят, наби ме тъй, сине майчин, че попа трябваше да довеждат, но не ти се сърдя и пръв ида да се помирим. Да се чукнем. Никой още не беше ме бил и си мислех, че такъв няма на света. Хала си ти истинска, да хвърлиш като сноп такъв мъж като мене, да, да…

— Защото постоянно ме насиляше в работата, а след това и такива едни ги плещеше, та не изтраях и не гледах какво правя.

— Имаш право, имаш, сам казвам това и не от страх, а от доброта… Ама ме докара на един ред, ох, кръв храчех, ребрата ми се изпотрошиха, пия за твое здраве, Антек, каквото било — било, зарежи злобата, аз вече забравих, макар че още ме болят плешките… ами ти сигурно си по-як и от Вавжек от Воля, а?…

— Не го ли бих по жътва на събора, та като че ли още се лекува.

— Вавжон ли! Казваха за това, но не можех да повярвам. Евреино, още в тоя миг донеси арак с есенция, че те пребивам, хей! — извика Матуш.

— Но това, дето го разправяше пред мъжете, нали не е вярно? — попита тихо Антек.

— Не е вярно, говорех така само от яд, тъй само… не, къде ти… — отричаше Матеуш, като гледаше бутилката на светлината, за да не прочете онзи истината в очите му.

Пийнаха веднъж и два пъти, после поръча Антек и пак пиха и си седяха един до друг напълно побратимени и така приятелски, че в кръчмата се чудеха. А пък Матеуш, понеже беше вече здравата пийнал, подвикваше на музиката да свири по-отсечено, потупваше, смееше се високо на момчетата, докато най-сетне утихна и взе да шепне на ухото на Антек:

— Ех, вярно е, че исках насила да я взема, но тя така ме издра с ноктите си, като да бе превлякъл някой през тръни лицето ми. Ти й беше по-мил, добре знам това, не отричай, ти, и затова не искаше да ме гледа!… Не е лесно да водиш един вол, когато сам не иска да ходи; такава ревност ме ядеше, дето не може да се изкаже! Момиче — чудо, по-хубаво не се намира по света, а отиде за стария напук на тебе, това вече не мога да разбера…

— Напук на мене и за моя гибел! — изпъшка тихо Антек и дори подскочи, огън забушува при тоя спомен, та той само запсува и промърмори нещо на себе си.

— Тихо, хората ще чуят и чакат да го разнесат.

— Нима нещо съм рекъл?

— Истина, аз не чух, но други може и да са чули.

— Защото не мога вече да изтрая, така ме разкъсва тука в гърдите и само излиза, самичко…

— Казвам ти, докато е време, не се предавай — съветваше го хитро Матеуш и тайно се опитваше да чуе нещо от него.

— Мога, ама любовта е по-лоша и от болест, минава като огън по костите, клокочи като вряла вода в сърцето и с такава мъка обзема душата, та човек не може ни да яде, ни да спи, ни да работи, а току да си блъска главата от стената или пък съвсем да се лиши от живота!