Владислав Реймонт - Селяни

Еднакви във всичко и тъй работни и бързи, че половин шиник картофи изяждат наведнъж и за друга половина поглеждат.

И двоицата ги бива за зетьове, и двоицата могат да пасат крави, да пометат стаята, тора да изхвърлят; и двоицата нищо лошо няма да направят на момичето, че с щъркелчетата не обичат да дружат.

Харни момци са, разговорливи, умни и разумни, когато ядат, винаги в устата си турят, а не другаде.

Що да се прави, като и двоицата еднакво се харесват на стария, па той току се върти, човърка нос и пита Малгошка: кого искаш?…

— Хвани единия, татко, та удари другия, ами току да си избера Ямброжи!…

Старият върти глава, дълго мисли, както знаете, умник е той в къщата си, а момците напират, сватовете все разправят своето, па той пийна арак от едните, пийна сладка от другите и рече:

— Донесете кантара!

Донесоха кантара, нагласиха го, а той казва:

— Хайде, момчета, премерете се; който доде по-тежък, него ще избера за зет.

Загрижиха се сватовете, изпратиха да донесат още водка и си мислят: кой ли ще е? Че и двоицата бяха като изсъхнали дървеници!

Досетиха се Причковите сватове, та му натуряха в пазвата камъни, па и в джобовете му сложиха, но и Соховите не бяха глупави, нямаше какво друго, та му напъхаха под клашника един гъсок — па го туриха на кантара… и гледат, а в това време нещо вика „с-с-с“, Соха шавна и гъсока пух наземи! Разсмяха се всички, а Клемб рече:

— Умен е синеца и макар че не надтежа на кантара, ама… ти ще си ми зет!

Разбра се, че тука освен меренето друга истина нямаше, но Ямброжи толкова смешно разправяше, та чак сълзи потекоха от очите на хората от смях и така се кискаха, че по цялата кръчма се чуваше.

И внезапно Клембовите гости наизлязоха от стаята и на цяла тълпа се спуснаха да танцуват, вдигна се един врясък, тропот, викове и нито един глас отделно не можеше да се различи.

Пара се вдигаше от главите, пръскаха се от топлина, веселбата ставаше все по-буйна, младите танцуваха с всички сили, а по-старите заемаха масите, сдружаваха се кой с когото можеше и кой където можеше, защото танцуваните разбутваха и очистваха все по-голям кръг и всякой приказваше високо, чукаше се и се радваше с другите, доказваше своето, празнуваше.

А музиката разпалено гърмеше и танците безумно летяха, макар че беше толкова пълно — глава до глава, рамо до рамо, та се блъскаха, носеха се по кръчмата, провикваха се весело и тропаха с токове, така че дъските на пода скърцаха и тезгяхът подскачаше.

Веселбата беше голяма, защото всички вземаха участие с всички сили и с цяла душа!

Та зима беше, народът, откъснал отрудени ръце от майката земя, изправяше наведени вратове, издигаше угрижени души, заставаше гордо, порастваше, изравняваше се един с друг в свободата, в почивката и в свободното си мислене, така че всеки човек се открояваше отделно и ясно — като гора, в която лятно време не можеш да отличиш отделните дървета, защото всяко стои враснало в майката земя с еднакво зелен листак, а падне ли сняг и покрие земята, изведнъж виждаш всяко дърво поотделно и веднага го познаваш: дъбика ли е, габър ли, или осика!

Същото беше и с народа.

Само Антек и Матеуш не мърдаха от местата си. Седяха един до друг като приятели, приказваха си за това-онова и постоянно някой се присъединяваше към тях и взимаше участие в разговора; дойде Стахо Плошка, дойде Валцерек, дойде братът на кмета, други надойдоха, всички по-първи момци от селото, които бяха шафери на Ягушината сватба. Отначало се спираха нерешително, защото не знаеха дали Антек няма да изтърси някоя остра дума. Но не, той всекиму подаваше ръка и го гледаше с доброта. Ето защо те в скоро време го обградиха и внимателно слушаха, държеха се с него приятелски и по същия начин се умилкваха и за всичко бяха съгласни с него, както и по-рано, когато още ги предвождаше. И сега той се усмихваше, но някак горчиво, защото си спомняше как до вчера същите тези го отминаваха по пътя.

— Не може да те види човек, нито пък в кръчмата идваш! — рече Плошка.

— Работя от сутрин до вечер; кога ще ми остане време да дойда в кръчмата?

— Така е, така е! — потвърждаваха всички полугласно, а после полека-лека преминаваха към разни селски работи. Ту за бащите разправяха, ту за момите, ту за зимата, защото разговорът някак се затягаше. Антек приказваше малко и постоянно поглеждаше към вратата с надежда, че Ягна ще дойде. Чак когато Валцерек отвори дума за съвещанието, което е станало на Коледа у Клембови относно гората, той се вслуша внимателно и попита: