Владислав Реймонт - Селяни

— Ами къде си се навърдаляла така със сняг?…

— Къде? Снега е надвиснал по стрехите, та само да го закачиш, и се сипе по главата ти — обясняваше тя спокойно, но завръщаше лице от огъня, за да скрие червенината си.

Обаче не можа да измами стария. Наистина той не я гледаше право в очите, но добре знаеше, че е цяла като огън червена, а пламналите й очи блестят като в треска. Някакво глухо, неясно подозрение пропълзя в сърцето му, хаплива ревност заръмжа в него като куче и като куче се притаи. Дълго се измъчва той и мисли, докато най-сетне предположи, че може Матеуш да я е срещнал и притиснал до някой плет.

Тъкмо тогава влезе Настка и той я заразпитва, за да узнае нещо.

— Що, като че ли Матеуш е оздравял вече, излиза ли?…

— Къде ти оздравял!

— Някой ми казваше, че го видели привечер, ходел вече из селото… — подхвърляше хитро той и внимателно се вглеждаше в Ягна.

— Дрънкат си, каквото им дойде на езика. Матеуш едва шава, не може и от леглото да стане, само дето вече не храчи кръв, Ямброжи днеска му тури чаши, а сега нареди с водка с мас да го мажем. Тъй хубавичко се лекуват там двамата, та чак на пътя се чуват песните им.

Борина повече не попита, но не се освободи от подозренията.

И понеже на Ягуша тежеше неговото мълчание и зорките му очи не я оставяха на мира, тя взе да разказва надълго и нашироко за господин Яцек.

Много се учуди Борина от това и започна да си мисли какво можеше да значи то, измъчваше се много, разсъждаваше, тълкуваше на ума си поотделно всяка дума и най-сетне от всичкото стана ясно, че дворянинът е изпратил при него господин Яцек да узнае какво приказва народът за сечището.

— Ама нищичко не попита за сечището.

— Ех, такъв ще те върже тебе, та няма и да усетиш как всичко ще си изкажеш. Хо, хо, знам го аз този дворянски синец.

— Нали ти казвам, само за Куба пита и за тия изрезки.

— Заобикаля по междите, за да огледа добре пътя! Тука има нещо, пак някакъв план на дворянина, как инак, брата на дворянина за Куба ще се интересува! Само глупавия ще повярва на такива измишльотини. Казват, че този Яцек е малко нащурничав, че постоянно се развява по селата, свири под крайпътните кръстове с цигулка и бръщолеви пет за четири. И каза ли, че пак ще дойде?

— Каза и разпитва за тебе.

— Виж, не мога да го разбера.

— Ами ти видя ли се с дворянина? — подхвана внимателно тя, за да не му даде възможност да се размисля.

Той подскочи, като че стършел го ухапа.

— Не, през всичкото време бях у Шимонови — каза той и млъкна.

Тя не посмя повече да го пита, защото той се мяташе като бесен по стаята, крещеше за най-малкото нещо, хокаше, заплашваше. Настана гробна тишина. Всеки намери за добре да се махне от очите му, за да не си изпати нещо.

В такава неприятна тишина сядаха да вечерят, когато влезе Рохо, седна както обикновено при огъня, не пожела да яде и като свършиха, рече тихо:

— Не идвам от свое име, изпратиха ме. Из селото се говори, че дворянина се ядосал на Липци и не щял да повика нито един липченин да сече, дойдох да попитам, истина ли е?

— Господи боже мой, откъде да знам, за пръв път чувам.

— Имало е съвещание днеска у воденичаря, оттам се е разнела тая новина.

— Съвещавали са се кмета, воденичаря и ковача, ама не и аз!

— Ами казват, че у вас е бил самия дворянин и ти си тръгнал с него.

— Не съм се съвещавал с тях, ако щеш вярвай, казах ти каквото е право…

Той не призна колко го болеше, че не го бяха зачели и се бяха съвещавали без него!

Отново се ядоса при мисълта за това, но си премълча, само предъвкваше в себе си като трици тази обида и доколкото можеше, се въздържаше, да не би Рохо да се досети какво става с него!

„Ами как, чака той, поглежда като глупав, а те без него се съвещавали! Няма да им прости това, ще го запомнят те него. Те го не зачитат за нищо, но ще им покаже кой е той в селото. И не някой друг, а воденичаря да направи това, ратай такъв, развейпрах. Забогатя от гърба на народа, па сега се големее, измамника, но той знае такива работи за него, че и в затвора може да го вкара, знае… Пък и кмета! Бива го за говедар, а не да управлява по-старите, пияница; направиха го кмет, а утре могат да го смъкнат и да изберат ако ще би и Ямброжи, все една полза. И ковача, неговия зет смахнат! Само да му дойде в къщи! А пък дворянина като някой вълк току обикаля около народа и току тича насам-натам и души къде какво да смъкне! Господар, кучия му син, седи на селска земя, селска гора продава, живее по милост на селяните, па на това отгоре и заговор против народа ще прави! Мръсник такъв, не вижда, че и по неговия гръб като по всеки могат да играят тояги!“ — Но нито дума от тия размисли той не каза, че не беше жена да се ожалва пред другите и да търси съчувствие! Много го дразнеше всичко, дори страшно го болеше, но грижа ли го е някой за това! И той бързо съобрази, че не е прилично да се седи пред чужд човек със затворена уста, та стана от стола и рече: