Владислав Реймонт - Селяни

Млъкнаха и двамата. Гласът им ги напусна, задавяше ги вълнение и тази близост, тази възмечтана самотност, тази нощ като болест се стовари върху тях, като сладко бреме, но и като чуден страх. Така копнееха един за друг, а сега и една думичка им беше трудно да изрекат, желаеха се един друг, а не можеха и ръцете си да подадат — мълчеха.

Кравата шумно пиеше, шибаше с опашка по хълбоците си и често го удряше по лицето, докато най-после той хвана здраво тая опашка, наведе се повече над кравата и зашепна отново:

— Нито спя, нито ям, не мога да работя без тебе, Ягушо, без тебе…

— И на мене не ми е лесно…

— Мислеше ли понякога за мене, Ягушо, мислеше ли?…

— Можех ли да не мисля, когато винаги си ми в главата, винаги, та не мога да се съвзема. Истина ли е, че си бил Матеуш зарад мене?

— Истина. Лъжеше за тебе, затова му смачках муцуната и всекиму същото ще направя!

Къщната врата силно се хлопна и някой бързо затича през двора право в обора, та Антек едва успя да скочи в яслите и там да почака.

— Южа каза да взема чебурите, че трябва на свинете да се забърка.

— Вземи ги, и двата вземи! — едва можа да изрече Ягна.

— Ама Лиса още не е изпила, ще дотърча после.

Витек припна бързешком, чу се как вратата пак се хлопна и Антек едва тогава се измъкна от скривалището си.

— Ще се върне, хубостника му… ще ида под сенарника и ще почакам, ще излезеш ли, Ягушо?

— Страх ме е…

— Ела, ако ще би час и два ще чакам, ела!… — молеше я той.

Той се приближи отдире, защото тя все седеше при кравата, прегърна я силно през гърдите, изви главата й назад и тъй силно впи устните си в нейните уста, че тя не можа да си поеме дъх, ръцете й се отпуснаха и ведрото падна на земята… тя се замая, но все по-силно се напрягаше и тъй безумно притискаше устата си към неговите, че се съединиха на смърт, отпуснаха се един върху друг и дълго останаха в тая безумна, дива и безпаметна целувка.

Най-сетне Антек се откъсна и избяга бързо от обора.

Скочи после и тя да го догони, но той вече се мярна като сянка на прага и изчезна в нощта. Изчезна, само онзи тих, парлив шепот звучеше в нея тъй силно и тъй заповеднически, че тя слисано се оглеждаше по обора… Разбира се, че нямаше никого. Само кравите преживяха и шибаха с опашки. Ягна погледна към двора, отвъд прага нощта стоеше в непрогледни мрачини, тишина притискаше света, само удари на чукове позвънваха надалеко… А пък беше тука, беше… при нея стоеше, прегръщаше я, целуваше я… още горят устата й, още пълзят огньове като светкавица по нея, а в сърцето й напира такъв радостен вик, че не можеше да се изкаже! Господи боже мой! Нещо я поде и понесе, та ако ще би по цял свят, още сега, в същия миг би тръгнала с него!… — „Янтоше!“ — извика тя несъзнателно и едва от собствения си глас се оборави малко. И се зае с всички сили да дои, но беше тъй разсеяна, че често търсеше виметата под предниците на кравите, и тъй разчувствувана от щастие, та едва когато отиваше към къщи, на студеното усети, че лицето й е мокро от плач. Тя отнесе млякото, но забрави да го прецеди и изтича към другата страна на къщата, защото чу гласа на Настка. На нея тя нищо не каза, а се повърна и взе да се докарва пред огледалото, па ту дърва притуряше на огъня, ту се замисляше каква ли бърза работа имаше да върши… какво да прави… но като не можеше нищо да си припомни, нищо… защото само това й беше в мисълта, че Антек чака под сенарника, чака… Повъртя се още като замаяна из стаята, наметна се с престилката си и излезе.

Промъкна се тя тихо покрай прозорците, сви покрай другата стена на тесния прелез между градината и сушината, който бе покрит с покрив от приведените под снега клони, та трябваше да се снишава.

Антек се таеше при прелеза, скочи към нея като вълк и почти я пренесе на ръце под сенарника, който бе току зад пътя.

Но днес никак не им провървя, защото тъкмо влязоха под сенарника, тъкмо се притиснаха в целувка и се раздаде резкият, силен глас на Борина:

— Ягушо, Ягушо!…

Сякаш гръм ги тресна, така се пръснаха: Антек отскочи настрана и се спусна бързо покрай градините, а Ягна избяга към двора, без да гледа, че клоните смъкнаха преписката от главата й и я посипаха цяла с кит. Тя изтри със сняг лицето си, събра под сушината наръч дърва и бавно, спокойно се върна в къщи.

Борина някак странно я гледаше изпод вежди.

— Назърнах до Сивуша, че се беше проснала и постенваше…

— Търсих те в обора и не те видях…

— Сигурно съм била под сушината тогава, дърва събирах…