Владислав Реймонт - Селяни

— Ела, ела! — шепнеше той; искаше да го пита, да узнае нещо, но не посмя, хора се въртяха наоколо, макар че вече тъмнееше, пък и това просто момче би разправило, би разнесло по селото. Той тръгна бързо към дома си, но при черквата се огледа внимателно дали няма някой да види, и зави настрана по пътеката, която водеше зад плевните.

А Витек изтича към къщи.

Борина още не беше си дошъл. В къщи бе тъмно, само главните на огнището горяха. Ягна се занимаваше с вечерната си работа, но беше ядосана, защото Южка пак бе изчезнала някъде, а пък толкова много шетня имаше, че не знаеше с кое по-напред да се залови! Не слушаше дори и разказа на Витек и само когато той спомена за Антек, тя се спря внезапно и наостри уши…

— Никому не казвай, че ти е дал десетаче.

— Щом заповядаш, ни гък няма да кажа.

— На̀ ти още едно, па помни добре. Дома ли си отиде?…

Тя не дочака отговора, скочи изведнъж от мястото си и като уплашена започна да вика Петрек и с плах и дебнещ поглед кръстосваше градината и улицата. Погледна дори зад сушината под сенарника — никого нямаше… Успокои се веднага, но такава мъка я обзе, че захвана да крещи на Южка и да я праща да напои по-скоро кравите и да я гълчи, че постоянно се влачи по махалата и нищо не работи. То се знае, че и момичето не мълчеше, беше надменно, устато и упорито, та на всичко отвръщаше и се караше.

— Бъбри, бъбри, баща ти ще се върне и веднага ще те укроти с ремъка! — заплаши я Ягна, като палеше лампата и се залавяше пак да преде. Тя не отговаряше вече на Южкините мърморения, защото й се стори, че някой ходи зад страничния прозорец.

— Витек, я погледни навън, свиня трябва да е излязла от кочината и току ходи по градината.

Но Витек я уверяваше, че вкарал всичките свине в кочината и затворил вратата. Южка отиде в другата половина на къщата и изнасяше с Петрек чебури с пиене на кравите, а после долетя за ведрата за доене.

— Сама ще ги издоя, почини си, щом толко си се преуморила!

— Дой ги сама, пак ще оставиш половината мляко неиздоено! — рече хапливо Южка.

— Да си затваряш устата! — вресна ядосано Ягна, па надяна дървените си обувки, подпаса вълненика, взема ведрата и тръгна към обора.

Беше се вече мръкнало, вятърът бе спрял, снежната виелица бе утихнала, но небето висеше отрупано с облаци — черно, безвездно и ниско; снеговете тъжно се сивееха, някаква жална, мъчителна тишина притискаше света, никакъв глас не се чуваше из село, само нейде от ковачницата се носеха далечни и глухи удари на чукове.

В обора беше тъмно и задушно, кравите смучеха пиенето, шумно стържеха с езиците си дъната на чебурите и час по час тежко постенваха.

Ягна напипа столчето, приседна до първата, намокри вимето, изтри го с престилката си и като подпря глава в корема на кравата, започна да дои.

Обгърна я такава тишина, че можеше добре да слуша и най-малкия шум; млякото струйка по струйка шуртеше във ведрото, откъм конюшнята се чуваше тропотът на конете, а от къщи се разнасяха сподавените и пискливи приказки на Южка.

— Разправя, а картофи не бели! — промърмори тя, изведнъж млъкна и се заослушва, защото снегът по двора заскърца, като че ли някой идеше отдясно, откъм сушината, както изглежда, бавно… спираше се дори… защото стихваше за миг… пак вървеше… снегът все по-близко скърцаше… тя отдръпна глава и погледна към сивия отвор на вратата… Някаква фигура се мяркаше там…

— Петрек!… — извика тя.

— Тихо, Ягушо, тихо!

— Антек!

Тя се вцепени съвсем, всички сили така я напуснаха, че не можа ни дума повече да промълви, не можеше да се помръдне, не можеше и да помисли, а теглеше несъзнателно вимето и млякото пръскаше по вълненика й и по земята. Обля я топлина, сякаш горещ пламък като вихър повя над нея, като светкавица забляска в очите й и разпъваше сърцето й със сладост, а нещо я хвана за гърлото и я задави, та едвам не падна мъртва…

— От Коледа съм те зачакал всеки ден, всяка вечер дебнех като куче под сенарника, ти не излезна!… — шепнеше той.

И тоя задъхан, страстен, напращял от любовна сила, пълен със сладост глас я заля като с вряла вода, като с огън, със страст, с вик на сила… Той стоеше срещу нея, тя почувствува, че се облегна на кравата, наведе се и я гледаше тъй от близко, че горещото му дишане палеше главата й…

— Не бой се, Ягушо! Никой не е видял, не бой се. Не изтраях, не мога да си помогна, и ден и нощ, по всяко време ти си все пред мене, в очите ми си влязла, Ягушо, нищо ли няма да ми кажеш?

— Какво да ти кажа, какво? — шепнеше тя с разплакан глас.