Владислав Реймонт - Селяни

Така си е, когато нуждата дойде и те хване за гърлото, не ще можеш да се отървеш, човече, не!

И Ханка само стискаше зъби и отиваше за дърва заедно с безимотните. Истина, стигна дотам, че се изравни с Филипица, с Кракалина, със старата Кобусовица и с Магда Козелова, с най-сиромасите на един ред заедно.

Току въздишаше тежко, стискаше зъби и вървеше, и то не за пръв път, не…

— Нека! Нека! — шепнеше тя твърдо и събираше в себе си сили и търпеливост.

Нека е така. Ще ходи тя за дърва, ще мъкне на гръб, ще застава наред с просякини като Филипица, но няма да плаче, нито да се оплаква, нито ще се бори да се отърве от това.

И къде ли да иде? Ще й дадат може би само някоя дума за съжаление, от която по чудо кръвта не ще изпръсне от сърцето й… Исус Христос я изпитва, изпраща й страдания, па може някога и да я награди… Нека, всичко ще издържи, не ще загине с децата си и няма да отпусне ръце, но няма и да се остави на хорската милост, нито пък на хорския присмех!

В последно време тя толкова изстрада, че всяка нейна костичка се тресеше и поотделно се чупеше от тия болки — толкова изстрада тя!

Не това, че беше сиромашия и унижение, че често гладуваха, та едва стигаше за децата, не, че Антек пие с другари в кръчмата и не се грижи за къщи, а се мъкне като пребито куче у дома и за каквото и да е напомняне хваща тоягата. Това често се случва и другаде, та може и да му прости човек; ето, случи се и с него такъв лош час, то само да претърпи човек, и може би ще мине. Но тази изневяра тя не можеше да забрави, да му прости и да понесе!

Не, не можа. Ами как, жена и деца има, а всичко забравя заради оная… Сякаш разкалени клещи стискаха сърцето й, сякаш нещо я прояждаше и се разрастваше в нея като мъчителна неотстъпчива мисъл.

— След Ягна тича, нея обича, зарад нея е всичко туй!

Стори й се, че дяволът върви до нея и постоянно й нашепва тия страшни мисли, та нито може да избяга от тях, нито да ги забрави. Не! Болка от горчива изневяра, от унижение, от срам, ревност, отмъщение и всички фурни на злочестината завираха бодливите си глави в сърцето й и тъй го късаха, че й идваше да вика, та до небето да се чуе, идеше й да блъска главата си о стената!

— Съжали ме, господи, облекчи ме, Исусе Христе! — плачеше тя и стенеше, като издигаше към небето разплаканите си и никога неизсъхващи от сълзи очи.

Тя почна да ускорява крачките, защото на тия възвишения при гората тъй духаше, че вече не можеше да издържа от студ; а пък жените малко поизостанаха и вървяха бавно като някакви едва видими червени кълбета във фъртуната, а гората беше вече близко. Когато мъглата за миг се разнесеше, тя изведнъж израстваше от белотата като грамадна тъмна стена от сбити едно до друго стъбла, през които се тъмнееха тихи, ледени дълбини.

— По-бързо вървете, в гората ще си починете! — викаше ги нетърпеливо тя.

Но на жените не им се бързаше. Те често си почиваха, приклякваха в снега като яребици, завърнали глави от вятъра, и тихо разговаряха, а когато Ханка ги подкани, Филипица недоволно измърмори:

— Пък Ханка се е залетяла като куче след врана и мисли, че по-скоро ще докопа нещо.

— Какво я сполетя и нея, сирота — прошепна съчувствено Кракалина.

— Греяла се е доста у Боринови, хапвала си е тлъстичко, видяла е и добро, та сега може да опита и от сиромашията. Цял живот някой умира отглади и тегли като вол, а никой не го пожалва.

— А някога дори и добър ден не ни казваше…

— Да ви кажа ли, дето е речено: богатството дава рога, а глада — крака.

— Веднъж й поисках назаем седло; рече, че нямала за даване.

— Истина, че нямаше тя ръка да подаде на другите нещо, големееше се като всички Бориновци, но пак си е жалко за жената, жалко си е.

— Що е право, право е; тоя Антек си е женкар и туйто!

— То се знае, женкар е. Ама и това си е истина, че дорде кучка не навири опашка, кучетата не тръгват подире й, и всеки мъж ще се залети, щом го фуста подмами.

— Да беше на мене, насред пътя бих хванала Ягна за косата, ще я навикам, ще я нахокам и ще я изскубя, та цял живот да ме помни.

— И това ще стане, ако не се свърши с нещо по-лошо!

— Пачешовско семе, и Доминиковица не беше друга, не.

— Да вървим; вятърът духа ниско, та може и да престане за нощес.

Скоро се дотътриха до гората и се пръснаха, но се държеха не много далече една от друга, за да могат да се свикат на връщане.

Мрачината ги обгърна и погълна съвсем, та само тук-там оставаха следи от тях.

Стара, едра и величествена беше гората; бор до бор безбройно множество, гъсти, непроходими, изглеждаха като исполински колони от зеленясала мед и се мяркаха като непрогледна редица в мрачината под сивозелените покриви. Мрачни ледени отблясъци се излъчваха от снега под тях, а горе през мъхнатите клони като през продрани стрехи просветваше белезникавото и мътно небе.