Владислав Реймонт - Селяни

— Променила си се, виждам.

— Неволята по-лесно прековава човека, отколкото ковача желязото.

Той се учуди на отговора и не знаеше какво да каже, та се обърна към Ямброжи да приказва за делото с дворянина, което въпреки уверенията на кмета изгуби, а отгоре на това и разноските трябваше да плаща.

— Ще си го взема, каквото съм изгубил, ще си го взема… — рече той спокойно.

— Мъчно ще бъде, дълги са ръцете на дворянина и всякъде успява да се защити.

— И на защитата има леснина, на всичко има леснина, само търпение трябва и да се чака времето.

— Имаш право, Мачей, ама такъв студ, че заслужава да се отбием в кръчмата да се постоплим.

— Да се отбием; ако ще бъде кисело, да бъде като оцет. Но казвам ти, че само ковач кове, докато желязото е горещо, а ако човек иска да спечели, трябва да кове участта си на студено и търпеливо да чака.

Приближаваха до селото. Гъст мрак беше вече паднал и вихърът преминаваше, по пътя още се виеше снегът, та къщите не се различаваха, но полека-лека започна да притихва.

Срещу пътеката към къщата на Ханка Борина спря конете и когато тя слезе, помогна й да си задене товара и накрая й каза тихо:

— Па намини някой ден към мене, утре ако щеш. Чини ми се, че сте много зле; тоя хубостник всичко пропива, та ти навярно умираш отглади с децата.

— Смея ли да дойда, като ни изгони…

— Каква си глупава! Това е друга работа, вината не е твоя; ела, казвам ти, ще се намери още и за вас.

Тя му целуна ръка и си тръгна, без дума да каже; толкова се разчувствува, че не можа глас да намери в гърлото си.

— Ще дойдеш ли? — попита я той чудно смекчено и топло.

— Ще дойда. Бог да ти заплати! Щом казваш, ще дойда…

Той подкара конете и веднага зави пред кръчмата, а Ханка, без да чака баща си, който тъкмо слизаше от Бартековата шейна, се затича към къщи.

Вътре беше тъмно и така студено, та изглеждаше по-лошо от вън. Децата спяха завити в леглото под пухения юрган; тя се зае бързо за готвене и за другите вечерни грижи; и постоянно мислеше за тази чудна среща с Борина.

— Не, ако ще да пукнеш, няма да дойда; Антек ще ме утрепе! — викна тя със злоба, но в същото време се появиха и други, твърде спокойни мисли у нея, а с тях и бунт срещу мъжа й.

Ами как, зарад кого изстрада тя най-много, ако не зарад него! Наистина, Борина приписа земята на оная свиня и ги изгони, но Антек пръв налетя да го бие и винаги лаеше срещу него; ето затова стана той толкова зъл… Имаше право, всеки би сторил това, земята е негова и на децата, но докато е жив, ако ще, ще даде, ако не ще, няма. А пък как меко рече: „Ела!“ За децата, за всичко пита! Разбира се, и половината на тази беда и унижение нямаше да ги сполети, ако Антек не беше се повлякъл с оная кучка! Тук старият не е виновен, не!

Различно мислеше и тълкуваше тя и ядът към стария все повече намаляваше у нея.

Довлече се и Билица, тъй премръзнал и тъй страшно изморен, че цял час се разгрява пред огнището, преди да започне да разказва как бил вече съвсем капнал и щял да умре от студ под дървото, ако не бил Борина.

— Видя ме и искаше да ме вземе на шейната, но като му казах, че ти си напред, остави ме на Бартек, а той препусна конете да те стигне…

— Така ли! Нищо не ми каза за това.

— Корав е той само наглед, за да го не познае човек.

След вечеря, когато добре нахранените деца заспаха пак, увити в юргана, Ханка седна пред огъня да преде останалата вълна на органистката, а старият все се грееше, поглеждаше плахо, храчеше, събираше решителност и на края рече боязливо:

— Помири се с него; не гледай Антек, а гледай себе си и децата!

— Лесно е да се каже.

— Ами нали той пръв ти рече добра дума, ти забрави яда си. В къщи у него е ад… ако не днеска, утре ще изгони Ягна и ще остане сам… Южка не ще може да излезе наглава с толчава къща. Борина не е още стар, ама и той всичко не може да направи, да нагледа… Добре ще е да имаш за тогава неговата милост… трябва да се погрижиш за това… Ще си му подръки, когато му дойде времето… то не се знае как ще стане… може пък да ви повика… няма да изтраеш тая сиромашия ти, няма…

При тия думи тя изпусна вретеното, подпря глава на хурката и се замисли дълбоко върху своята участ, като обмисляше полека бащините си съвети.

А старият си нареди постелята и попита тихо:

— Говори ли по пътя с тебе?

Тя му разказа всичко.

— Тогава иди, дъще, тичай, ако ще би още утре иди при него, щом те вика, тичай… само за себе си и за децата си гледай… дръж се със стария… бъди му слънце… бъди добра към него… кроткото агне от две майки суче… със злина никой още не е покорил света… и Антек ще се върне при тебе… дявола го е подлудил и го размята по света… но веднага ще разбере и ще се върне… Господ ти дава добър час да се измъкнеш от тая беднотия, та не слушай никого и тичай…