Владислав Реймонт - Селяни

Насядаха в голям кръг насред къщи под висящата на гредите лампа, като тръни на широка нива, разраснали, узрели и осланени от късна есен, тъй като бяха вече стари и почти връстнички.

Клембовица се радваше еднакво на всички, с всяка се поздравяваше тихо, защото беше с болни гърди и гласът й бе слаб и задъхан, а пък Клемб, като човек общителен, умен и сговорчив с всички, приветствуваше мило и сам подаваше столчета да седнат…

Малко по-късно дойдоха Ягуша, Южка и Настка, заедно с тях и няколко момичета, след което се заточиха един по един и момците.

Събра се много народ, защото вечерите бяха дълги, а работа никаква нямаха хората. Зимата беше тежка и дните досадни, на хората не им се щеше да си лягат с кокошките, понеже до сутринта имаше още толкова много време да се наспят и належат, та хълбоците да ги заболят.

Насядаха кой как можа: кои на пейки, кои върху ракли, на някои момчета пък Клембовчетата донесоха пънчета от двора и още сума място оставаше в стаята, защото къщата беше голяма, макар и ниска, строена по стара мода, може би още от Клембовия прадядо, тъй че пресмятаха я на около сто и петдесет години и повече. Вече потъваше в земята, прегърбена като старец, стрехите й опираха до плетищата, та трябваше с подпори да я подкрепят, за да не се събори съвсем.

Шумът бавно се засилваше; приказваха още тихичко помежду си; само вретената врънкаха и тропаха по пода, а тук-там и чекръче бръмчеше, но рядко, защото не вярваха много на тези модерни измислици и предпочитаха да си предат по старому, с хурки.

Клембовчетата, а те бяха четири юноши, израснали като борики и с наболи мустаци, сучеха въжета при вратата, а останалите момчета бяха насядали по кътищата, пушеха цигари, като се усмихваха и шегуваха с момичетата, та често цялата къща се тресеше от кикотения, па и по-старите с готовност добавяха нещо, за да има повече смехове и веселие.

Най-сетне дойде и очакваният Рохо, а веднага след него и Матеуш.

— Още ли духа? — попита някоя.

— Утихна съвсем и изглежда да се промени времето.

— Откъм гората нещо ечи; възможно е да омекне — добави Клемб.

Рохо седна настрана при сложената паница, понеже сега обучаваше децата у Клембови и там живееше и се хранеше. Матеуш пък се поздравяваше с някои, без дори да погледне Ягна, като че ли не я виждаше, макар че тя седеше насред и първа му се хвърли в очите, на което тя лекичко се усмихна и пазеше незабелязано с поглед входната врата.

— А днеска тъй духаше, че бог да е на помощ! Жените едва живи се довлекли от гората, а Ханка и Билица като че ли още не са се върнали — заговори Соховица.

— Така си е, то все на сиромаха ще се случи — промърмори Кобусовица.

— И тая Ханка какво я сполетя пък и нея! — започна Плошковица, но като забележи, че Ягна се изчерви, бързо прекъсна и заприказва за друго.

— Ягустинка не е ли идвала? — попита Рохо.

— С клюки и одумки не може тя у нас да се нахрани, затова пет пари не дава за такава дружина.

— Сплетница жена, така подкустрила днес Шимековите, че помощничката се скарала с кметицата и ако не са били хората, щяла е до бой да дойде.

— Защото й позволяват да ги води за носа.

— И отстъпват като пред почтен човек.

— И никой не се намира да й плати за тия непрекъснати свади и заяждания.

— Нали всички я знаят каква е, защо ли вярват на това лапацало.

— Може ли някой да разбере кога казва истината и кога лъже!

— Всичко е зарад това, че всяка на драго сърце слуша, когато одумват друга — завърши Плошковица.

— С мене само да се залови, няма да й простя! — извика Тереска, жена на войник.

— Ех, като че ли не плещеше всеки ден и за тебе из селото — пошепна подигравателно Балцерековица.

— Щом си чула, кажи го! — завика тя зачервена, защото се знаеше, че доста дружи с Матеуш.

— Ще го кажа хем право в очите ти, само нека се върне мъжа ти от войската!

— Мене да оставиш на мира! Я гледай, щяла да разправя кой знае какви!…

— Стига си се драла, щом никой те не закача — скара й се строго Плошковица, но Тереска дълго време не можа да се успокои и тихичко мърмореше нещо.

— Дохождаха ли с мечката? — попита Рохо, за да отклони разговора.

— Ей сегичка ще дойдат; у органистови са.

— Кои са?

— Ами че ония Гулбасовите обесници и Филипкините момчета!

— Ето ги, идат вече! — завикаха момичетата, защото пред къщи се разнесе проточен рев, а след него почнаха да се разнасят от отвода разни други животински гласове: петел пееше, овци блееха, кон цвилеше и някой ги предвождаше със свирка. Най-сетне вратата се отвори и най-напред влезе момче, облечено с обърнат навън с вълната кожух, с висок калпак, с начернено със сажди лице, та изглеждаше като циганин, и водеше за дълго въже мечка — друго момче, облечено цяло в грахови стъбла, с кожена маска, с движещи се книжни уши и с червен, на цял лакът изплезен език. За ръцете му бяха привързани тояги, увити с граховина и вкарани в обувки, та изглеждаше, че ходи на четири крака. След мечката вървеше друг мечкар със завързана в кърпа сламена топка и с чепата тояга, по която имаше остри шипове, а по тях бяха забучени парчета сланина и хляб или пък висяха натъпкани торбички, и чак след тях Михал органистовият свиреше със свирка и цяла тълпа момчета с тояги се разтупаха по пода и се провикваха, колкото им глас държеше.