Владислав Реймонт - Селяни

— Хей! Сякаш цяло море се издигна пред погледа като непрогледна вълна, вълна от магии, блясъци и чудеса, та пред очите изчезна цялата земя, стаята, лютата нощ, целият свят, пълен с грижи, всякакви неволи, несрети, плачове, жалби и очаквания — очите се отвориха за друг, нов и тъй чуден свят, че никоя уста не би могла да го изкаже!

Обгради ги приказният свят, приказният живот ги обхвана с небесни дъги, приказните мечти ставаха действителност — почти умираха от възторзи и заедно с това възкръсваха в онзи светъл, голям, юнашки, буен и свет живот, изпъстрен с чудеса като узрели жита с грахор и макове, там, където всяко дърво приказва, където всяко поточе пее, всяка птичка е омагьосана, където всеки камък има душа, всяка гора е пълна с магии, всяка буца пръст е напоена с незнайни сили, където всичко грамадно, свръхчовешко, невидено живее свещения живот на чудесата!

Натам се стремяха с всичката сила на душите си, там се вмъкваха омагьосани, където всичко се сплиташе в здрава верига от мечти и живот, от чудеса и стремежи, в едно чародейско хоро на сънувана действителност, към която отрудените им и болни души се стремяха непрестанно през цялата нищета на земното си съществуване!

Що е този сив и жалък живот, що е този обикновен ден, приличен на погледа на болник, прикрит като с мъгла от скърби — само тъмнина, печална и тежка нощ, през която ще видиш тези чудеса и навярно само в часа на смъртта!

Живее човек като добитък, прегънат доземи под ярема, тича, тревожи се, за да преживее деня, и не мисли какво става около него, какви благоухания от кадилници се носят по света, от какви свети олтари се носят гласове, какви тайни чудеса има навсякъде!…

Като някой сляп камък в дълбока вода живееш, човече…

Ореш, човече, нивата на живота в тъмнина и плач, и труд, и болка засяваш…

И в кал валяш, човече, звездната си душа, в кал…

Те продължаваха да разказват и Рохо на драго сърце им помагаше, и той се чудеше, и той въздишаше, и той плачеше, когато и другите плачеха…

Понякога наставаше дълго и дълбоко мълчание, та се чуваше туптенето на развълнуваните сърца, овлажнелите блясъци на очите светеха като роса, носеха се въздишки от почуди и скърби, душите падаха пред краката на бога в този храм на чудесата и пееха мощен благодарствен химн. Пееха тихо всички сърца, изпълнени с прелест, разтреперани, упоени от свещеното причастие на бляновете — както тръпне земята, когато се къпе в пролетно слънце, като води в хубава и тиха надвечер, та само трепети се носят над нея и небесни дъги и багри; както млади жита в първата майска вечер, които сладко се люлеят, продължително шепнат и разтърсват перца като в благодарствена молитва.

А пък Ягуша беше като възнесена. Тя тъй дълбоко чувствуваше всичко, тъй го поглъщаше и тъй всичко смяташе за истина, че то растеше и заставаше като живо пред погледа й, та можеше от хартия да го изреже. Децата й дадоха няколко изписани листове, по които Рохо беше преподавал, и тя, като слушаше разказите, изрязваше едно подир друго било страшилища, било царе, било змейове или разни други неща и тъй сполучваше, та всеки можеше от пръв поглед да ги познае.

Изряза тя толкова, че можеше да се облепи с тях цяла греда, па още ги и нашари с червена и синя креда, които Антек й подаде. Тя беше тъй заета със слушане и работа, че бе забравила за света, не обръщаше внимание дори и на Антек и не виждаше, че той вече бе изгубил търпение и крадешком й даваше някакви знаци… но и никой друг не забеляза това във възцарилата се тишина.

Изведнъж кучетата залаяха силно и заквичаха към портата, та едно от Клембовите момчета изскочи вън и после каза, че някакъв мъж избягал от прозорците.

Не обърнаха внимание на това и никак не видяха, че после, когато кучетата млъкнаха, някакво лице мина под прозореца и тъй бързо изчезна, та само едно от момичетата извика уплашено, като търкаше смаяно очите си.

— Там някой ходи до прозорците! — извика то.

— Чува се как снега хрупти под краката му.

— Като че ли се покачваше по стената!

Всички замряха, като се вслушваха и се страхуваха да се помръднат от мястото си; изведнъж ги обзе тревога.

— Кой за каквото бае, това ще го замае! — шепнеше някоя уплашено.

Разправяхте за дявола, та може и да е чул и да оглежда сега кого да вземе!

— Господи, света Богородичке!

— Я вижте, момчета, никого няма там; навярно кучетата лудеят по снега.

— Ами, нали видях добре през прозореца, глава като шиник и очите червени!