Владислав Реймонт - Селяни

Онези, които познаваха Антек, се чудеха, но си мислеха, че се е покорил и е преклонил глава, само работата си да запази, а пък други уверяваха, че ще излезе нещо от това, защото Антек не беше от ония, които прощават, и ако не днес, утре ще си го изкара, и дори бяха готови да се обзаложат, че ще смачка Матеуш като пита.

Разбира се, Антек не знаеше за тия разговори, защото не се отбиваше по къщите, отминаваше познатите си без приказки, а от работа отиваше право у дома си и обратно. Но той чувствуваше добре, че има такова нещо, и просто пронизваше с поглед Матеуш.

— Ще ти оскубя аз тебе перушината, хубостнико, та и кучетата да не те щат, ще ти омекне мутрата и няма нито да се надуваш, нито да се ребчиш — откъсна се от устата му веднъж през време на работа, та дори Бартек дочу и рече:

— Остави го там, за това му плащат, да не дава почивка на хората! — Старецът не беше разбрал за какво се карат.

— И кучето, когато лае на вятъра, не мога да го търпя.

— Много присърце го взимаш, корема ще те заболи, па ми се чини, че и на работата залягаш много…

— Защото ми е студено! — отговори Антек, колкото да каже нещо.

— Всичко полека трябва да караш, наред, полека… И дядо господ е могъл да сътвори света за един ден, ама по-добре му е било да го създаде за една седмица с почивка… Работата не е заек да избяга, а що ти трябва да се мъчиш зарад воденичаря или за някой друг там… Матеуш пък е като някое куче, което пази стока — ще му се сърдиш ли, че те лае?…

— Казах, каквото мисля. Лятоска къде беше, та не те виждах в селото? — попита Антек, за да промени разговора.

— Работих това-онова, по божия свят малко поскитах, та си напълних очите и душата си наситих… — разказваше Бартек полека, като дялаше от другата страна дървото, сегиз-тогиз се изправяше, протягаше се, та чак ставите му пукаха, а луличката не изпущаше от зъбите си и с радост разправяше:

— С Матеуш работих на една нова чифлишка къща, но много натискаше на работата, па беше една пролет, хубаво време, та го зарязах. Тогава отиваха едни хора на Калвария — тръгнах с тях да измия греховете си и да видя нещо от света.

— Далече ли е тая Калвария?

— Две недели ходихме, чак отвъд Краков, ама аз не стигнах дотам. В едно село, дето пладнувахме, един стопанин градеше къща, па разбираше от това колко свиня от кладенчова вода. Хвана ме яд, нахоках го, че само дърветата хаби, и останах при него, пък ме и помоли. За два месеца му направих къщата, та заприлича на чифлишка, поиска чак да ме ожени за сестра си вдовица, която живееше досам него, с пет морги имот.

— Навярно стара.

— Нима пък млада искаш да е? Но това още нищо не беше, ами как, само че косата й окапала малко, кривокрака и кривогледа, а лицето й гладко като сух хляб, дето са го гризали няколко седмици мишките, инак харна женица, добра; гощаваше ме хубавичко — ту пържени яйца с колбаса, ту водка и нещо тлъстичко, ту някакви други сладки работи и така се привърза към мене, че още някой ден и щеше да ме пусне под юргана си, докато една нощ офейках!…

— Не би било зле да си се пооженил, все пак пет морги…

— И един въшкав кожух от покойния й. А на мене какво ми остана от жената!… Отдавна вече ми е омръзнала тая женска вяра, отдавна! Нищо не е, току само крещи, вряска, лети като сврака по плет, ти речеш една, а тя двайсет като град ти ги изтърси… ти с ум й приказваш, а тя с езика си плеще. Приказваш й като на човек, а тя нито разбира, нито мисли, само клепе каквото й дойде до устата. Казват, че дядо господ дал на жената само половин душа. Истина трябва да е… а другата половина оставил дявола да дотъкми…

— Е, сигурно има и умни, има… — рече меланхолично Антек.

— То и бели врани може да има, само че никой не ги е видял!

— Ти жена не си ли имал?

— Имах, имах!… — рече изведнъж Бартек, изправи се и впери сивите си очи в далечината. Беше вече стар, сух като треска, жилест и прав човек — само че сега малко се попрегърби, задвижи лулата между зъбите си и бързо-бързо замига.

— Излиза, прикарвайте! — крещеше работникът при трионите.

— По-скоро там, Бартек, недей стоя, че и трионите ще спрат — изкрещя Матеуш.

— Бре, глупак такъв, по-скоро не може от това. Качила се гарга на черква, грачи и си мисли, че е поп на амвона — промърмори ядосано той, но трябва нещо да му беше станало, защото по-честичко си почиваше, въздишаше и гледаше кога ще дойде пладне.

Добре, че то скоро настана, па и жените се показаха с ушатките; и Ханка излизаше иззад ъгъла на воденицата. Стружнята спря и всички тръгнаха към воденицата да се хранят. А пък Антек, понеже се познаваше добре с воденичарския калфа, с когото не една бутилка бяха изпили заедно, се вмъкна в стаичката му. Не избягваше вече хората, не странеше от тях и така ги поглеждаше, че те сами го отминаваха.