Владислав Реймонт - Селяни

— Никой от вас не се е показал навън, та рекох аз да ви повидя — рече той направо.

Поблагодариха му с искрено и дълбоко признание.

Насядаха един до друг на пейката до огнището и заприказваха полека, сериозно, а старецът дотуряше съчки на огъня.

— Хубав мраз, а?

— Без кожух и ръкавици мъчно се чука — каза Стахо.

— И още по-лошо е, че и вълци са се вече появили.

Всички погледнаха смаяно към Клемб.

— Истина ви казвам, миналата нощ са подравяли под кочината на кмета, а трябва нещо да ги е изплашило, та не взели свинята, а само изровили яма чак под гредата на стената; днеска по пладне ходих да видя, най-малко пет ще да са били.

— Не ще и дума, на тежка зима това е знак…

— А студовете едвам започват и толкова вълци…

— Под Воля на пътя за воденицата, знаете го, видях гъста диря, като цяла глутница да е минала през пътя. Презирах се, но си помислих, че са чифлишките ловджийски кучета, а то вълци ще да са били… — рече живо Антек.

— Тогава ти си бил и на сечището? — започна Клемб.

— Не, само слушах да казват, че секат купената гора при Вълчите долове.

— И на мене каза горския, че дворянина не щял да вика никого от Липци на работа, сигурно от яд, че си искаме своето.

— Кой ли пък ще му изсече гората, ако не липчани? — подхвърли Ханка.

— Слушайте, хора, толкова народ седи празен по къщите и чака работа като подаяние. Малко ли са в самата Воля, малко ли заплеси са в Рудка или пък ония катранджии в Дембица! Само да ги повика дворянина и в един ден няколкостотин селяни ще наскачат. Докато секат на купеното, нека си секат, нека се подкрепят, малко е там, а пък и за нашите е далече.

— А като захванат нашата гора?… — попита Стахо.

— Няма да дадем! — рече късо и отсечено Клемб. — Ще се поприхванем един друг! Боляринът ще види кой е по-силен, той или целия народ. Ще види!

Престанаха вече да приказват за това. То твърде дълбоко лежеше на сърцето на всеки и страшно ги измъчваше. Само Билица рече със заекване и нерешително:

— Познавам аз тая дворянска семка от Воля, познавам, ще ви скрои той някоя примка…

— Нека скрои, не сме деца ние, не ще може да ни измами — завърши Клемб.

Приказваха си още и за изгонването на Магда от органистови, за което Клемб каза мнението си:

— То се знае, че това не е човещина, но и болница не могат да правят у дома си; пък и Магда не им е нито брат, нито сват.

Поприказваха си за туй-онуй и се разотидоха твърде късно; на излизане Клемб каза по своему направо и накъсо да отидат при него и ако нещо им дотрябва, само да кажат — било вариво, било храна за юницата, па дори и някоя злота — все ще се найде по съседски…

Антекови останаха сами.

След дълго колебание, след много несмели въздишки най-сетне Ханка попита:

— Намери ли някоя работа?

— Не, ходих и в единия, и в другия чифлик, разпитвах и хора, но няма… — отвърна той тихо, без да вдига очи, защото макар че наистина бе ходил тук-там, за работа не бе се погрижил, а само се бе скитал през всичкото време.

Легнаха си. Децата, сложени откъм краката на леглото за по-топло, вече спяха; тъмнина заля стаята, само лунната светлина се лееше през замръзналите и блещукащи стъкла и пронизваше като светла ивица стаята; но те не спяха; Ханка се обръщаше ту на една, ту на друга страна и обмисляше: сега ли да му каже за стружнята или чак утре сутринта?

— Търсих, но и да бях намерил, няма да напусна селото, не ща да се влача по света като бездомно куче — прошепна той след дълго мълчание.

— Същото и аз мислех, същото! — рече зарадвана тя. — Защо да търсиш по света хляб, когато и в село може да се намери добра работа; воденичаря ми каза, че имал за тебе работа на стружнята, от утре можеш да идеш; плаща по две злоти и петнайсет гроша.

— Ходила си да питаш ли? — вресна той.

— Не съм; платих му само каквото имахме да му даваме. Той сам ми каза, че щял да изпрати да те повика: не съм му и загатнала дори — оправдаваше се тя изплашена.

Той вече нищо не отвърна, па и тя мълчеше; лежеха един до друг неподвижно, без нищо да си кажат; съвсем се разсъниха, кроеха нещо в дълбока тайна, понякога въздишаха или разтапяха душите си в глухата и мъртва тишина. Някакви кучета полайваха далече-далече и едвам чуто из село; петлите тупаха криле и още от среднощ запяха; шум като от вятър се понесе над къщи.

— Спиш ли? — попита тя и се приближи до него.

— Как ще спя, като съм се разсънил.

Той лежеше възнак, с ръце под главата си, тъй близо до нея и тъй далеко със сърце, тъй далеко с мисли — лежеше неподвижно, почти без да диша, без памет, защото Ягушините очи пак погледнаха през тъмнината и се синееха в месечния светлик.