Владислав Реймонт - Селяни

А Ханка се приближи още повече до него, притули до рамото му топлото си лице, притули се с цялото си сърце. — Не, у нея вече нямаше никакви подозрения, нито жалби, нито скърби, а се притисна до сърцето му с блага милувка, пълна със задушевна любов, доверие и преданост.

— Янтошко, ще идеш ли утре на работа? — попита тя плахо, само и само да каже нещо, само да чуе неговия глас, да се заприказва с душата му.

— Може и да ида, разбира се, трябва да се иде, трябва… — отвърна той, без да мисли за това.

— Иди, Янтошко, иди — молеше го тя галено, преметна ръката си на шията му и търсеше с топлите си устни неговите, които едва дишаха.

Но той дори и не трепна, не отвърна, не усети прегръдката й, не мислеше за нея, а с широко отворени очи гледаше очите на онази, сините очи на Ягуша.

Беше вече доста късно, след закуска; воденичарят доведе Антек на работното място; остави го на двора между големите купища трупи и отиде при Матеуш, който чевръсто нагаждаше едно дърво на стружнята и пущаше трионите, поприказва нещо с него и извика:

— Тук ще работиш, Матеуш оставям да ме замества, слушай го каквото каже — и веднага си отиде, защото неприятен, пронизителен студ вееше откъм реката.

— Навярно нямаш брадва? — заприказва Матеуш, като слезе надолу и се поздрави вежливо с Антек.

— Дойдох с топор, че не знаех.

— Все едно, че със зъби… дърветата са премръзнали и се трошат като стъкло, нищо не би направил с топор; той не лови или ако лови, то е колкото със зъб. Ще ти дам за днеска брадва, само че ще трябва да я наточиш и повече на плоско тъй, виждаш ли… Бартек, вземете заедно с Борина и пригответе по-скоро тоя дъб, че трионите там вече ще изкарат онзи.

Иззад грамаден труп, прострян в снега, се изправи сух, висок и малко прегърбен мъж с лула в уста, със сива овча шапка на глава, жълто кожухче, дървени обуща и с червени шарени панталони. Той се подпря на излъскана брадва, цвъкна през зъби и рече весело:

— Ела, ела тука да се сродим ние с тебе, па се не бой, такава двойка станем, че все в съгласие ще си живеем, ни ще крещим, ни ще се бием.

— Добра гора, дървета като свещи.

— Но съковити пущините, та бог да е на помощ, като че с кремъци са набити, рядко минава ден да не нащърбя брадвата. Само че своята много да не изтъниш, ей така, като влакно лекичко да опира на камъка — все от едната страна, така по-силно точи; и с желязото е като с човека: улучиш ли какво му се харесва, можеш да го поведеш като куче за ремък, където си искаш; точилото е във воденицата до сандъка с просения булгур…

Наскоро след това Антек застана срещу Бартек, започна да отпаря едри трески и да дяла по дължината на дървото под ъгъл по набелязаното от Бартек, но не се обаждаше, понеже му беше обидно, че такъв човек като Матеуш заповядва нему, на Борина… но гладен корем свилена риза не търси и той току плюваше в шепата си и извиваше ядосано брадвата.

— Добре, добре караш — забеляза Бартек.

Разбира се, че Антек можа да се справи с дадената му работа, знаеше той да дяла, па и всичко му идеше отръки, но работата беше тежка за отвикнал човек. Затова той скоро се измори и изпоти, та трябваше да си свали кожуха.

А студът бе силен, не намаляваше и понеже трябваше постоянно да стои и да се рови в снега, ръцете му се вкочаниха и прилепнаха към държалето, пък времето тъй бавно вървеше, че едвам дочака пладне.

На обед хапна малко сух хлебец и се напи вода направо от реката, дори не отиде с другите на подслон във воденицата: страхуваше се да не срещне познати, които чакаха ред да мелят. Ще му се чудят и ще се радват помежду си на унижението и злочестията му — това няма да го бъде!… Остана на студа, приседна до воденицата, гризеше хляб и разглеждаше стружнята, която беше цяла над водата и само с единия ъгъл се допираше до стената на воденицата; беше тъй поставена, че водата от четирите воденични камъни се изливаше под дебелото и зеленясало колело и движеше трионите.

Но още неотдъхнал напълно, неотпочинал си добре, и Матеуш на връщане от обед у воденичарите отдалече извика:

— Излизай! Излизай!

Ще не ще, като попъшкваше поради недостатъчна почивка, й Антек трябваше да става за работа заедно с другите.

Бързо се движеха, защото студът хубаво стягаше.

Воденицата неспирно тракаше, а водата с рев се втурваше изпод колелата, обрасли в лед като в зелени, навити на дълги чорли коси; тя бухаше с шум под стружнята, трионите непрестанно пращяха, като че някой гризеше стъкло, и плюваха железни стърготини. А Матеуш неуморно наглеждаше, нагаждаше трупи, спираше водата, пущаше я, заковаваше с железни скоби трупите към възглавниците, отмерваше и постоянно хокаше и подвикваше на хората да работят; и беше навсякъде, движеше се между хората като щиглец из коноп, червеното му със зелени резки сако и сивият му овчи калпак току се мяркаха из двора по изтъпкания и отрупан с трески сняг, където дялаха дърветата, ту тичаше към воденицата, ту с хората заприказваше, разпореждаше, подканяше, смееше се, разправяше шеги и свиреше с уста, но работеше чевръсто, най-често обаче можеше да се види при трионите, още повече че стружнята беше открита и отстрани, та се виждаше през нея. Тя се издигаше доста високо над водата, върху четири яки стълба, о които водата тъй биеше, че тръстиката на покрива, закрепена само на билото, трепереше понякога като ветрило на вятър.