Владислав Реймонт - Селяни

В непоносимата топлина на собичката седяха няколко облечени с кожуси мъже и си приказваха весело; това бяха мливари от по-далечни села и чакаха реда си. Те слагаха торф в зачервената вече печка, пушеха обилно цигари, та собичката бе потънала в дим, и си приказваха.

Антек седна на някакви чували при прозореца, сложи ушатката между колене и лакомо заяде грах със зеле, а после картофена юфка с мляко. Ханка бе приклекнала отстрана и го гледаше разчувствувана: той бе изсъхнал от работа, почернял, а на някои места по лицето му кожата се белеше от студа; но въпреки всичко виждаше и се хубав като никой друг на света. То се знае, че беше тъй: висок, изправен, строен, тънък в кръста, с широки плещи, гъвкав. Лицето му беше продълговато, сухо, носът като човка на ястреб, само че не толкова гърбав, очите големи и сивозелени, а веждите като че ли някой с въглен изписал черта през цялото чело — от едното сляпо око до другото, та когато ядосан ги свиеше, страшно беше дори да се гледа! Челото му беше високо, но наполовина закрито с равно отрязана тъмна, почти черна коса, а мустаците си бръснеше, както всички други, та само белите му зъби играеха между червените устни като наниз маниста… беше много хубав и тя никога не можеше да му се нагледа.

— Не можа ли баща ти да донесе яденето, ами ти всеки ден да биеш толкова път!

— Имаше да почисти тора под юницата, пък и на мене ми се щеше аз да ти го донеса.

Винаги така нагласяваше, че тя да занесе яденето, та поне да си го погледа.

— Какво е това там? — попита той, като си дояждаше.

— Какво ще да е! — изпредох вече единия чувал вълна и занесох на органистката пет пасма. Остана много доволна… Само че Петруш се е нещо разсърдил, та не ще да яде и все се чумери…

— Вял се е, затова.

— То че е така, така си е… И Янкел дохожда за гъските…

— Ще продадеш ли?

— Ами, па напролет да купувам!

— Както искаш, така направи, твоя воля.

— А Вахниковите пак се изпотрепаха, та изпратиха дори за свещеника да ги помири… На Пачешови телето като че ли се е задавило с моркови.

— Що ме интересува това — промърмори нетърпеливо Антек.

— Органиста ходи по село за коледна дажбина — каза след малко тя някак плахо.

— А ти даде ли?

— Две хватки извлачен лен и четири яйца… Каза, че ако ни дотрябва, ще ни даде една кола овесеница, па за парите ще почака до лято, може и да си я отработим. Не обещах, защо да взимаме пък от него… нали още ни се пада от нашите, взели сме само две кола, а от толкова морги…

— Няма да ида да искам, па и на тебе забранявам. Вземи от органистката срещу работа, иначе ще продам и последното добиче, но доде съм жив, за нищо няма да се моля на тате, разбираш ли?…

— Разбирам, от органиста да взема…

— Па може и да изкарам толкова, че да си я платим, само да не ревеш пред хората!

— Та аз не плача, но… но вземи от воденичаря половин шиник ечемик за булгур, по-евтин ще ни излезе, отколкото да го купим наготово.

— Добре, ще кажа днеска и някоя вечер ще остана да го смелят.

Ханка си излезе, а той остана да си пуши цигарата и не се намесваше в разговора на селяните, които тъкмо говореха за брата на дворяните от Воля.

— Яцек го викаха, познавам го добре! — рече Бартек, който в това време влезе в собичката.

— Може да знаеш, че се върна от далечни земи.

— Не, мислех дори, че отдавна вече е умрял!

— Жив е, нещо към две недели, откак си е дошъл.

— Върнал се, ама казват, че не е с всичкия си. Не иска да живее в чифлика, ами се пренел в гората, при горския, всичко сам си прави — храна, дрехи, та се чудят хората, а вечерно време свири на цигулка; много често го срещат да свири и по пътищата, и по могилите…

— Казват, че ходи по селата и разпитва всички за някой си Куба.

— За Куба! Едно ли куче е Караман.

— Презиме не казва. Някой Куба търси, който ще да го е измъкнал от войната и го е спасил от смърт!

— Имаше един Куба у нас, който отишъл с господата в гората, но той умря! — рече Антек и стана да си върви, защото Матеуш вече крещеше зад стената:

— Хайде излизайте, до вечеря ли ще пладнувате!

Яд обзе Антек, та изтича и извика:

— Стига си се драл на вятъра, всички чуваме.

— Преял е месо, та с кряскане иска да му олекне на червото — рече Бартек.

— Ех, крещи, та да се покаже пред воденичаря — добави някой.

— Ще седнат да ядат, па ще си полегнат, ще си поприказват като господари, синковците, а гъза им натегнал от парцали… — все мърмореше Матеуш.

— За тебе се отнася, Антони, за тебе!