Владислав Реймонт - Селяни

При това знаеше от Бартек, с когото се беше доста сдружил, па и сам чувствуваше, че селото постоянно се занимава с него, че го наблюдават и следят на всяка крачка като крадец, сякаш са се наговорили срещу него — защото неведнъж бе забелязал притаени зад ъглите очи, неведнъж чувствуваше как го дебнат, как хвърчат подире му любопитни, зорки погледи, готови да проникнат до дъното на душата, да изгледат всеки помисъл в нея, да я пронижат. Болка му причиняваха тези очи, като свредел въртяха душата му, страшно боляха.

— Не ще ме изядете, гадове, не ще можете — шепнеше с омраза той и още повече се ядосваше, и още повече избягваше хората.

— Никой не ми трябва. Толкова добри чувства имам у себе си, че едва бих могъл с тях да се разправя — каза той веднъж на Клемб, който го укори, че никога не се отбил на гости у него.

И право си каза, че едвам можеше със себе си да се разправи, право си беше; яко бе хванал той сам себе си, стегнал душата си като в някаква желязна юзда и здраво стискаше, без да отпуща — но все по-често душата му отмаляваше от изтощение, все по-често му се щеше да захвърли всичко и да се предаде на съдбата. Беше му все едно дали добра или лоша ще бъде тя, защото и така животът му бе дотегнал и скръб го разяждаше — дълбока скръб, която като ястреб впиваше нокти в сърцето му и късаше, и раздираше.

Тежко, отегчително, тясно и задушно му бе в този ярем, като на спънат в ограда кон, като на вързано куче, като… нима може да се изкаже!

Той се чувствуваше като изпочупено от вихъра и осъдено на смърт плодно дърво, което бавно съхне посред цъфтяща и здрава градина.

Защото наоколо живееха хора, село беше, животът кипеше с обикновеното си дълбоко клокочене, плискаше като бързотечна вода, постоянно се разливаше в еднообразен, немирен, буен поток. Липци живееше обикновения си всекидневен живот: у Вахникови имаше кръщенка, у Клембови ставаше годеж, макар и без музика, но се веселяха, както прилича на коледни пости; или пък някой умираше, както например онзи Бартек, когото зет му по вадене на картофите така беше бил, че залиня, заболя, докато най-сетне се пресели на оня свят; или Ягустинка отново бе дала в съд децата си да я издържат. Та и други, трети работи ставаха, почти във всяка къща се случваше нещо ново и хората имаше какво да си приказват, с какво да си се посмеят или да се грижат; а жените, събираха се в една или друга къща, прекарваха дългите зимни вечери с хурки и къдели — и колко смях падаше там, боже мой, що игри, що приказки и крясъци, та по пътищата се чуваше чак! И навсякъде що свади, приятелства, любезности, уговаряния, престояване пред къщите, тичане, побоища, радостни увещания — като в някой мравуняк или кошер — само току бръмчеше по къщите.

И всеки си живееше по своему, както му се ревнеше, както му беше на сгода, и заедно с другите, както бог е наредил.

Един теглеше теглото, мъчеше се, грижеше се, друг се забавляваше и с удоволствие чукаше чашките с приятели, някой се надуваше и надигаше пред другите, друг тичаше подир момите, трети боледуваше и береше душа, някой се излежаваше до топлата камина — на едни радост, на други печал, на трети и едното, и другото — но всички живееха шумно, с все сила, с цялата си душа.

Само Антек бе някак като че ли вън от селото, извън хората и се чувствуваше като чужда птица, страхлива и гладна, която, макар че се скита около светналите прозорци, макар че въздиша около пълните с храна сушини, макар че с цялата си душа би искала да бъде заедно с хората — но не влиза при тях; само обикаля, назърта, ослушва се, храни се с мъката си, пои се със сълзите си — но не влиза при тях.

Би влязъл навярно, но ако бог променеше нещо… и то на добро.

Но се боеше и да мисли още за такава промяна.

Няколко дена преди Коледа една сутрин се срещна случайно с ковача и поиска да го отмине, но онзи го спря, подаде пръв ръка и рече някак меко и жално:

— Чаках да дойдеш като при свой… бих помогнал с нещо, макар че и у мене не блика.

— Могъл си да дойдеш и да помогнеш!

— Как, пръв аз да дойда, да ти се натрапя, та да ме изгониш, както Южка…

— Така си е, когото не боли, той не бърза.

— Не боли ли! Еднакво зло ни сполетя и двамата, еднакво ни боли.

— Недей ме само лъга в очите, я го виж ти, мисли човека, че с глупав има работа…

— Господ ми е свидетел, казах ти самата истина.

— Лисица такава; тича, души, върти се насам-нататък, а следите замита с опашката си, та и дъх от нея да не се долови, и пакостта да остане ненаказана.